Втората част на поредицата „Ерата на безумието“ е достоен наследник на обичаната „Игра на тронове“.
Едно от големите имена на фентъзи литературата – Джо Абъркромби, успя да завоюва своето място сред всепризнатите малцина съвременни майстори в жанра, а безкомпромисният му стил, сложни политически интриги и неочаквани сюжетни решения завладяха сърцата на милиони читатели по света.
След успеха на първа част от трилогията „Ерата на безумието“ – „Малка омраза“ – на български език се появява и достойното ѝ продължение. Защото след всяка война идва примирието. И тогава следва „Неприятната страна на мира“.И прехода към очакваната нова война…
След смъртта на Джизал негов наследник става синът му Орсо. Съвсем скоро обаче той ще усети тежестта на короната – политиката е коварен лабиринт, в който дебнат невидими опасности и всяка крачка изглежда погрешна. Лабиринт, в който мирът е трудно постижима илюзия. И мнозина в Съюза дори не се и опитват да прикрият, че желаят ново кърваво противопоставяне.
Като дъщерята на архилектора, която е загубила своето влияние след бунтовете, пламнали в „Малка омраза“. И както историята добре знае – жена, чиято репутация е уязвена, е готова на какво ли не, за да отмъсти. Включително и да предаде своя крал и любим.
Като героите, които живеят, за да воюват. И са готови да преодолеят всяко изпитание пред себе си, за да се почувстват отново пълноценни. Дори и да потъпчат всякакви мирни договори и обещания за вечно приятелство.
В сенките се надигат нови опасности, а във въздуха се носи вятърът на размириците. По всичко изглежда, че примирието е само началото на нова битка… И съдбата на Съюза отново е поставена на карта.
Брутални битки, предателства, политически интриги и нажежени диалози – в „Неприятната страна на мира“ Джо Абъркромби успява да задмине всички очаквания на почитателите на поредицата и да създаде истински фентъзи шедьовър, в който всяка развръзка е предпоследна. А краят… е, той ще задоволи всеки фен на фентъзито – неочакван, смайващ и… кръвожадно справедлив.
Из „Неприятната страна на мира“ oт Джо Абъркромби
Несправедливостите
на света
– Надявам се, че никой няма против засега да сваля това нещо? – Орсо захвърли короната си. Златото проблесна под един прашен пролетен лъч, докато короната се завъртя в кръг. – Тази проклетия ми протри главата.
Той разтри болезнените места, които диадемата беше оставила над слепоочията му. В това се криеше някаква метафора – тежестта на властта и на короната. Но членовете на неговият Висш съвет без съмнение вече бяха чували всичко това и преди.
В мига, в който той седна, те дръпнаха столовете си, трепнаха от болка, когато старите им гърбове се превиха, изсумтяха, щом старите им задници се наместиха върху твърдото дърво, и замърмориха под нос, докато изпъваха старите си колене под несигурно клатещите се купчини с документи върху масата.
– Къде е главният инспектор? – попита някой и кимна към един празен стол.
– Проблеми с пикочния мехур.
Последва хор от пъшкания.
– Мъжът може да спечели хиляди битки. – Лорд маршал Бринт повъртя женския пръстен върху средния си пръст и се вторачи в празното пространство, сякаш беше видял там вражеска армия. – Но накрая не може да победи собствения си пикочен мехур.
Тъй като беше по-млад от всички останали в стаята с трийсетина години, Орсо нареждаше пикочния мехур сред най-малко интересните си органи.
– Преди да започнем, трябва да обсъдим един въпрос – обяви той.
Всички погледи се насочиха към него. Единственото изключение беше Баяз, който седеше в другия край на масата. Легендарният магьосник продължаваше да гледа през прозореца към дворцовите градини, които тъкмо започваха да разцъфват.
– Решил съм да направя една голяма обиколка на Съюза. – Орсо положи всички усилия гласът му да прозвучи авторитетно, дори царствено. – Да посетя всяка провинция, всеки голям град. Кога за последен път някой монарх е посещавал Старик-ланд? Баща ми някога ходил ли е там?
Архилектор Глокта направи гримаса, която разкриви лицето му дори повече от обичайното.
– Беше решено, че Старикланд не е безопасен, Ваше Величество.
– Старикланд винаги е бил печално известен като неспокойно място. – Лорд канцлер Городетс разсеяно приглаждаше дългата си брада, докато не щръкна във всички посоки, и после я приглаждаше отново. – А сега повече от всякога.
– Но аз трябва да изградя връзка с хората. – Орсо удари по масата, за да придаде тежест на думите си. Това място тук се нуждаеше от някаква емоция. Всичко в Бялата зала беше изпълнено със студена, суха и безчувствена пресметливост. – Да им покажа, че всички ние сме част от едно и също голямо начинание, от едно и също семейство. Предполага се, че това е Съюз, нали? Тогава трябва да се обединим, мамка му.
Орсо никога не беше искал да бъде крал. Доставяше му по-малко удоволствие дори от това да бъде престолонаследник, ако подобно нещо изобщо бе възможно. Но сега, след като вече беше крал, бе твърдо решен да използва това, за да направи нещо добро.
– Прекрасна идея, Ваше Величество. – Лорд шамбелан Хоф тропна по масата в знак на вяло одобрение.
– Прекрасна идея – като ехо повтори върховният съдия Брукел, който говореше отсечено като кълвач, а и носът му доста наподобяваше клюн.
– Благородни намерения, изразени по подходящ начин – съгласи се Городетс, макар в очите му да не се четеше същото одобрение.
Един от старците започна припряно да преглежда някакви документи, а друг се намръщи над чашата си с вино, сякаш в нея имаше нещо умряло. Городетс все още поглаждаше брадата си, но сега изглеждаше така, сякаш току-що беше вкусил пикня.
– Но? – Орсо беше разбрал, че във Висшия съвет винаги има поне едно „но“.
– Но… – Хоф хвърли поглед на Баяз, който му даде поз-волението си със съвсем леко кимване – може би е най-добре да изчакаме по-благоприятен момент. По-спокойни времена. Тук има толкова много предизвикателства, които се нуждаят от вниманието на Ваше Величество.
– Много предизвикателства – изпухтя тежко върховният съдия.
Орсо издаде нещо средно между ръмжене и въздишка. Баща му винаги беше презирал Бялата зала с нейните твърди, голи столове. Презирал бе упоритите, строги мъже, които седяха върху тях. Беше предупредил Орсо, че във Висшия съвет никога не бе свършено нищо полезно. Но ако не тук, то къде? В тази тясна, задушна и скучна малка стая беше съсредоточена цялата власт.
– Да не би да намеквате, че без мен държавната машина ще спре със скърцане? – попита той. – Мисля, че малко пресолявате манджата.
– Има случаи, в които присъствието на монарха трябва да бъде видяно – отбеляза Глокта. – Във Валбек нанесохме сериозен удар на Трошачите.
– Задача, с която се справихте отлично, Ваше Величество – мазно добави Хоф, като пръскаше слюнки.
– Но те далеч не са унищожени. И онези, които са се измък-нали, са станали… още по-радикални във възгледите си.
– Безредици сред работниците – бързо поклати костеливата си глава върховният съдия Брукел. – Стачки, организиране на профсъюзи, нападения над персонала и частната собственост.
– И проклетите памфлети – добави Бринт и това предизвика колективен стон.
– Проклетите. Памфлети.
– Някога смятах, че образоването на простолюдието е само загуба на време. Сега казвам, че е истинска опасност.
– Онзи проклет Тъкач умее да се изразява добре.
– Да не споменаваме вулгарната гравюра.
– Те подтикват населението към неподчинение!
– Към непокорство!
– Говорят за идването на Голямата промяна.
По съсипаното лице на Глокта премина вихрушка от потрепвания.
– Обвиняват Камарата на лордовете. – И публикуваха техни карикатури като свине, които се бият над корито с храна. – Обвиняват Висшия съвет. – И публикуваха карикатури на това как те се чукат помежду си. – Обвиняват Негово Величество. – И публикуваха карикатури как той чука всичко живо наред. – Обвиняват банките.
– Разпространяват нелепия слух, че дълговете към… банковата къща „Валинт и Балк“… са отслабили държавата… – Городетс не довърши и в стаята настъпи нервно мълчание.
Баяз най-сетне откъсна суровите си зелени очи от прозореца и втренчи гневен поглед в седящите на масата.
– Този поток от дезинформация трябва да бъде спрян.
– Унищожихме дузина печатници – със стържещ глас обяви Глокта, – но те през цялото време строят нови и по-малки. Сега всеки глупак може да пише, печата и да изразява мнението си.
– Това е прогресът – печално отбеляза Брукел и завъртя очи към тавана.
– Трошачите са като проклети къртици в някоя градина – изръмжа лорд маршал Ръкстед, който беше завъртял стола си леко настрани, за да създаде впечатление, че е безстрашен и енергичен. – Убиваш петима от тях, наливаш си питие, за да го отпразнуваш, и на сутринта поляната ти е покрита с нови къртичини.
– По-дразнещи са дори и от пикочния ми мехур – съгласи се Бринт сред всеобщия кикот.
– Да не забравяме и Подпалвачите. – Глокта засмука беззъбите си венци със слаб жвакащ звук.
– Безумци! – отсече Хоф. – И онази жена Съдийката.
Мъжете на масата потръпнаха от отвращение. Не беше съвсем ясно дали от мисълта, че става дума за жена по принцип, или за точно тази жена.
– Чувам, че един собственик на фабрика по пътя за Келн е бил убит. – Городетс подръпна брадата си особено силно. – На лицето му бил закован памфлет. – Ръкстед стисна големите си юмруци върху масата. – И да не забравяме за случая с онзи мъж, който се задушил до смърт, след като в устата му напъхали хиляда копия на правилника, който раздавал на работниците си…
– Човек почти би си казал, че подходът, който сме използвали, само е влошил нещата – отбеляза Орсо. Спомни си как лекият вятър люлееше трупа на Малмър с увиснали от клетката крака. – Може би можем да направим някакъв жест на добра воля? Да подобрим условията за работа? Чух, че наскоро пожар във фабрика е довел до смъртта на десет работници деца…
– Би било безразсъдно – обади се Баяз, който отново беше насочил вниманието си към градините – да пречим на свободното развитие на пазара.
– Пазарът служи на интересите на всички – отбеляза лорд канцлерът.
– И води до безпрецедентен просперитет – съгласи се върховният съдия.
– Без съмнение децата работници биха приветствали това твърдение – отвърна Орсо.
– Без съмнение – съгласи се лорд Хоф.
– Стига да не бяха изгорели живи.
– Една стълба е безполезна, ако всичките ѝ стъпала са на върха – отбеляза Баяз.
Орсо отвори уста, за да отвърне, но върховният консул Матстрингър го изпревари:
– И сме изправени пред истински рог на изобилието от отвъдморски врагове. – Координаторът на външната политика на Съюза така и не се беше научил, че като се изразява обър-кано и сложно, това не означава, че демонстрира проницателност. – Гуркулите може би все още са въвлечени в собствените си всеобхватни затруднения…
При тези думи Баяз изсумтя, давайки рядък израз на задоволството си.
– Но имперците не спират да дрънкат с мечове на западната ни граница и непрекъснато подтикват населението на Старик-ланд към предателски действия. Това насърчава стириянците на изток.
– Те увеличават флота си. – Адмирал Крепскин се изправи с полупритворени очи. – Нови кораби, въоръжени с оръдия. Докато нашите гният в доковете поради липса на инвестиции.
Думите му накараха Баяз да издаде познатото недоволно сумтене.
– И активно се занимават с подмолна дейност – продължи Матстрингър. – Сеят разногласия в Уестпорт и подтикват членовете на градския съвет към размирици. Та те успяха да направят така, че до месец да се проведе гласуване, което може да доведе до отделянето на града от Съюза!
Старците се съревноваваха помежду си кой ще демонстрира най-голямо патриотично възмущение. Това беше достатъчно на самия Орсо да му се прииска да се отдели от Съюза.
