Неуспехът е по-интересен от успеха. Той много повече ни учи. Успехът често те главозамайва и те кара да не мислиш много правилно, каза пред БТА режисьорът, сценарист и аниматор Владимир Тодоров. В рамките на Празниците на изкуствата „Аполония”, които се проведоха в Созопол в периода 28 август – 5 септември, бе прожектиран неговият късометражен анимационен филм „Мечтател”.
В понеделник Тодоров участва и в дискусионния форум „Цената на успеха”, който среща созополската публика с доказани имена от различни изкуства. Модератор на срещата бе Чавдар Гюзелев, а в разговора активно се включиха Любен Дилов – син и проф. Божидар Манов.
По време на срещата в морския град Владимир Тодоров разказа за работата си с някои от световните имена в киното – като Стивън Спилбърг, Тим Бъртън и Том Ханкс. Разкри какви са били предизвикателствата пред него, когато взема решение да се премести първо в Лондон, а след това и в Лос Анжелис, където работи в един от най-големите филмови студиа. Тодоров разказа и за участието си във филми като „Хари Потър”, „Стюард Литъл”, „Беоулф” и др.
Пред БТА Владимир Тодоров посочи какво го е провокирало да създаде авторския си филм „Мечтател”, как се е насочил към киното и как всъщност изглежда успехът през неговите очи.
В рамките на Празниците на изкуствата в Созопол представяте Вашия късометражен анимационен филм „Мечтател”. Как се появи идеята за него?
– Аз имам един филм преди “Мечтател”, който се казваше “Трепет”. Това беше замислено като част от трилогия. Сюжетът е за един самотник, който в края на краищата намира любовта в един антиутопичен свят. Няма да се получи трилогия, защото отнема доста време. Филмът е без думи, има силна символика, няма кохерентна история, която да има начало, среда и край. В тези късометражни филми се опитваме да предадем посланията чрез символи, чрез изображения.
Сюжетът на „Мечтател” е провокиран от войната в Сирия – тези разрушения, които гледах тогава, и как една култура, която е градена хиляди години, изведнъж рухва. Възрастните вършим подобни бели и след това оставаме децата ни да ги поправят. Следващите поколения да ни оправят бакиите. Във филма става въпрос за едно дете, което е оставено само и трябва да се оправя само в този разрушен свят. Това ме провокира и след това започнах да мисля как да го обърна на история, която да стои на екран. Това е началото.
Как протече работният и творчески процес?
– Протече трудно. Не за друго, но аз сам се набутах в една техника, която няма как да делегирам на някой друг, т.е. само аз мога да го правя. Той е нещо смесено между кукла, дигитален бекграунд и след това на фотошоп правя междинните фази. Това е нещо, което не е познато и не се ползва. Дори и да имах по-висок бюджет, не можех да взема аниматори да си разпределим работата, а за сам човек отнема много време. Затова ми трябваха около две години, за да го завърша. Накрая вече не можех да го понасям, както обикновено става в анимацията – писва ти.
Кога творчеството се появи в живота Ви и как избрахте това да бъде Ваша професия?
– Тази конкретно професия, филмовата, я избрах по-късно, но творчеството се появи в съвсем ранна възраст. Може би бях на около три години, когато започнах да си правя светове от пластилин. И понеже съм роден в социализма, тогава нямаше много играчки, аз си създавах сам играчки, крепости, пиратски кораби, какво ли не съм правил. Оттам това прерасна в рисуване, по-късно учих в художествена гимназия. Имаше една праволинейна предначертана стратегия да се продължи в Художествената академия и някъде там нещо се пречупи, защото киното винаги ме е интересувало. Така реших, че анимацията е нещото, което събира и киното, и рисуването. Дълги години бяха нулеви в НАТФИЗ, но се отвори един курс, аз се шмугнах там, и това ми обърна изцяло посоката. След това вече влязох и в голямото кино и там се обърнаха няколко пъти нещата. Не се бях занимавал с анимация 17 години. И когато започнах да правя тези филмчета, мислех, че няма да мога да се справя, че съм забравил. Но то е малко като карането на колело, не се забравя.
А как стигнахте до Лос Анджелис?
– Преди Лос Анджелис бях около десетина години в Лондон. През 90-те години, когато тук всичко се разпадна, включително и нашата анимационна студиа в Бояна, всички тръгнаха нанякъде. И аз с едни колеги случайно намерихме една обява, от едно анимационно студио в Лондон, което търси аниматори. Пратихме си документите и за изненада те ни взеха на работа. Там открих, че това е студио на Стивън Спилбърг, не го знаех от обявата. И всъщност попаднахме направо в дълбоката вода. Когато това студио там го затвориха, го преместиха в Лос Анджелис, а аз подписах договор с новото – „Дриймуъркс“, което се създаде тогава. Но се отвори нещо друго, а на мен не ми се ходеше в Лос Анджелис, отказах се от този договор. Поостанах още няколко години, после така се случи, че цялата работа отиде към Лос Анджелис и аз просто последвах работата.
От всички проекти, по които сте работил, кой е бил най-голямо предизвикателство за Вас?
– Всеки един е бил и продължава да бъде. Аз не мога да кажа, че имам такава рутина, че всичко го правя със затворени очи. Всеки път, когато започна нещо, е абсолютно неизвестно. Подхождам със страх, с едно такова притеснение дали ще се получи. Предизвикателство, чисто професионално, би трябвало да нямам, но всеки път имам, в този смисъл. Някак всеки път е борба, всеки път е ново, независимо, че си приличат много от нещата. Така че всеки един път е бил някакво предизвикателство, някакво препятствие, което трябва да се прескочи, да се преодолее.
А как се прави дизайн на типажи?
– Естествено, всичко започва от сценарий, трябва да има текст. Да вземем “Хари Потър” например. Преди да се стигне до сценарий, имаме вече книга. Това трябва да се адаптира в образи, там пристигат такива като мен и казват „Дай да видим как изглежда този кентавър, този трол или това куче с три глави”. Обикновено се започва със скици, работим с режисьора, с художник-постановчика. Това е процес, понякога става бързо, понякога отнема една година тази предподготовка. Тези филми са скъпи и всичко трябва да е първоначално ясно, за да не се губи време, след като се влезе в продукция. Да е ясно какво ще се случва в постпродукцията, защото там вече се оскъпява. Тоест – това е най-ранният период, в който тези изображения се решават, заключват се и се казва как ще бъдат. Най-сладко е, защото се започва от нищо. Това е моментът, в който имаме пълна свобода. След това в продукцията започват да ти дишат във врата. Тук ни оставят на мира да си играем , наистина е малко като игра цялото това нещо.
Нямате ли усещането, че като се говори за анимационно кино, става дума за детско кино?
– Аз винаги съм се дразнел от това нещо. За мен винаги това е било форма на кино, не го деля на жанрово, детско, за възрастни. А много хора го възприемат като нещо несериозно – това е за деца и трябва да има смешка, нещо карикатурно. Аз затова се опитвам да ги правя тези филми така, че да изглеждат все едно са заснети, а не нарисувани, почти нямат и смешка. Бягам от това като от чума, защото се дразня, че така се възприема. Анимацията е просто друга форма на кино, а не жанрово нещо. Там могат да бъдат всичките жанрове – от комедия до трагедия, през драма и хорър.
Какъв е анализът Ви на българското кино за последните тридесет години?
– Това е парадоксът, че аз мога да изброя поне десет филма – от времето на Живков, които са много по-добри от това сега да изброя десет филма от последните тридесет години. Което е парадоксално – при цензурата тогава, при невъзможността свободно да се правят неща, но хората намираха начин.
Най-вече бих го свел до драматургията – липсата на добра драматургия, добър материал, на който да стъпи нещо, защото това е основата на всичко. Оттам може да е заснето прекрасно, но ако няма нищо отдолу… Много хора искат да пишат, да режисират, да продуцират, а нямат достатъчно добър литературен материал, на който да се стъпи. Според мен.
Вие кога ще се „втурнете” в игралното кино?
– Това е следващата ми стъпка. Започнах с това, че се уморих от анимация, че ми отнема две-три години за едни десет минути. Първо, късометражното кино няма разпространение, вижда се само на фестивали, на голям екран трудно можеш да го видиш. Резултатът и задоволството на края са минимални, а е огромен труд и време. И си казвам, че за това време аз ще направя един и половина игрални филма. Сега правя това – пиша един сценарий, имам в главата си още един. Като казвам пиша, позволявам си да пиша, защото и книги съм издавал и смятам, че горе-долу бих могъл да се справя с тази част. Но това е процес – още нямам нищо, дори не е влязло в предпродукция. Това ми е следващата мечта, не знам колко години ми остават, колко филма има в мен. Мисля да ги прекарам в някаква такава посока.
В рамките на „Аполония” участвате в един формат, който се казва “Цената на успеха”. Каква е, според Вас, цената на успеха? Как изглежда успехът?
– Ако знаех, щях да Ви кажа, но не знам. Това е толкова разтегливо понятие. Повечето хора го възприемат материално. Или, както е в моя случай, си казват: „О, той е в Холивуд, той е успял”. Успехът е мимолетно нещо обикновено, което, в моята практика, следват поне три-четири успеха след това. Тоест – тези са по-честите явления и аз наистина не знам как да ги балансирам и как да определя точно с една дума. Неуспехът е по-интересен от успеха. Той много повече ни учи. Успехът често те главозамайва и те кара да не мислиш много правилно. Помпа егото ти, масажира го, което може да доведе до поведение, което отстрани да изглежда не добре. Срещал съм се с такива хора. Аз съм се опитвал винаги да го потискам това нещо, за да не стане беля. А неуспехът винаги е бил нещо много интересно. Там научаваш какво не трябва да правиш, как не трябва да го правиш, къде си сгрешил. И ми е по-интересен. И не знам какво да говоря за успеха, като не ми е интересен.
