Галина Д. Георгиева е сред най-интересните и обещаващи имена на най-новото българско кино. Но и не само – заниманията й обхващат полето на театъра, а през годините е била част от различни творчески и изследователски проекти. Галина започва да се занимава с кино, докато е докторант във факултета по Славянски литератури в СУ „Св. Климент Охридски“. Тогава пише първия си сценарий и веднага печели Първо място на международния конкурс на НисиМаса, провеждан в 27те членки на ЕС. Този изненадващ „подтик на съдбата“, както самата тя го нарича, рязко префокусира заниманията й: започва да учи кино в НБУ, участва в международни работилници и школи, за да има към днешна дата в архива си пет късометражни игрални филма, с успешен фестивален живот, и три документални среднометражни (два от тях продуцирани от БНТ). Галина е автор на пиесата „Астероид 35 111“, поставена в театър „Възраждане“ (под името „Най-бедното място на Земята“) и базирана на живота на Марина Цветаева. С втората си пиеса „Една неделя в бъдеще време“ печели стипендия на Министерството на културата и след сериозна селекция е избрана за международния уъркшоп на Гьоте институт New Stages South-East. Галина е хоноруван преподавател към СУ „Св. Климент Охридски“ с курсове в МП Литература, кино и визуални изкуства. Познаваме я също така като дългогодишен автор в Литературен вестник.
Поводът за срещата ни с нея е предстояща прожекция на късометражния й игрален филм „Стопанинът на къщата“. В рамките на 27 минути филмът разказва за студент по журналистика, който внезапно научава за схема за купуване на протестиращи и предприема собствено разследване. Лентата е част от програмата Политически трилър на платформата Kinematograf.bg.
Прожекцията е на 12 април в Cine Grand София от 20:00 часа.
Линк към събитие: https://kinematograf.bg/programa/event/1019/kino
Трейлър на филма „Стопанинът на къщата“:
Редакторите на Кинематограф поставят специален акцент върху филма Ви, наричат го „своеобразна епитафия на протестното движение в София през 2013 г.“. С какво този филм, правен преди близо 10 години, заслужава вниманието на публиката днес?
Епитафия е кратко надгробно слово. Слово, изсечено върху плочата на починал човек, което сбито преразказва живота му. Ако вземем това за отправна точка то, да, „Стопанинът на къщата“ може да се нарече епитафия. За жалост. Филмът преразказва сбито, чрез инструментите на игралното кино, живота на протестното движение, тръгнало от назначаването на Делян Пеевски за шеф на Данс и завършило – как? Спомняме ли си как завърши това протестно движение? Никак. Умря си безславно. Продължи цяло лято и промяната не дойде от него, не дойде от тези, които протестирахме. Дойде отвън, от самите партии. ДПС към края на протестите направи една много ловка маневра и реално това свали правителството на Орешарски. Мисля, че тогава нещо се счупи в протестното настроение на нашето поколение, поне у мен нещо се счупи. Каквото и да правехме, колкото и дълго да беше това протестно лято, в крайна сметка не ние свалихме правителството. За Пеевски да не говорим. В този смисъл филмът може да се чете като епитафия, като надгробно слово за протестите с находчивия хаштаг ДАНСwithme. Колкото до това дали заслужава вниманието на публиката днес. Аз самата се запитах това, когато ми се обадиха от Кинематограф. Но техният отговор ме убеди, че филмът не е загубил своята актуалност. Това, разбира се, не говори никак добре за средата ни. Сякаш си пускаме една и съща грамофонна плоча година след година без да ни втръсне. Разказваме си едни и същи истории без да си взимаме поука. За мен лично, онова, което е важно във филма и което надскача политическия му контекст, е сблъсъкът на един млад и търсещ ум, сблъсъкът на един млад и буден дух със средата, която обитава. Какво прави този дух и този ум, когато усещането му за лична хигиена се срещне високите нива на зацапаност на околните? Какво правиш когато тези високи нива на зацапаност са излъчвани не само от безличните институции, в лицето на полицията, но и от най-личните ти хора – гаджето ти.
Във филма по особен начин е вплетен сюжетът на стихотворението „Повест“ на Атанас Далчев. Разкажете ни повече за това нестандартно решение?
Това решение се появи в процеса на писане на сценария. То даже не е решение, а е от онези хрумки, които ти се „натрисат“ извън волята, извън логиката и само интуицията настоява да останат. Стихотворението на Далчев изплува в съзнанието ми малко преди да напиша финала и в някакъв смисъл то настояваше да е част от самия финал. Притесних се, защото това е голямо стихотворение, огромно стихотворение, колос в българския лирически канон… а и с присъствието на поезията в киното трябва да се внимава много. Защото опасността използването й да прозвучи претенциозно или самоцелно е голяма. Трябва да се намери начин да не пострада както стихотворението, така и филма. И това не е лесна задача. За радост „Повест“ на Далчев (не случайно се казва така) разказва история. Взех този разказ, неговата есенция, случката, която Далчев описва, и я вплетох в моята случка, в разказа за моя герой, в есенцията на филма. Донякъде директно, донякъде иносказателно. А един конкретен стих даде и заглавието на филма: И аз съм сам стопанинът на къщата,/където не живее никой…
В „Стопанинът на къщата“ ще видим Димитър Николов в една от първите му роли, както и Владимир Люцканов (бате Влади) в една от редките му изяви пред камера в последните години. Как се спряхте точно на тях двамата?
Бате Влади и Митко Николов дори са баща и син във филма. Към първия, към Влади Люцканов, ме насочи Георги Дюлгеров, моят учител по кино. Докато обсъждахме сценария в час, той директно ми предложи Владимир Люцканов. Много се изненадах, не знаех как изглежда бате Влади в момента, помнех го именно като „бате Влади“ от преди сто години. С вълнение пристъпих. Свързах се него през секретарката му в Младежкия театър. Веднага се съгласи. И наистина се вписа идеално в образа, както прогнозира професорът. Колкото до Димитър Николов, тук имахме разминавания. Димитър Николов още не беше развил големия си талант, професорът го беше гледал на сцената на Сфумато и нещо не го беше харесал. Аз обаче настоях. Бях го гледала в ролята на Холдън Кофийлд от „Спасителят в ръжта“ на сцената на НАТФИЗ. Холдън също е бунтар и в това превъплъщение на Митко Николов, там на учебната сцена на Академията видях в очите му това, което ми трябваше за ролята. След това Митко много се разви, получи много предложения в киното. Искам да спомена специално и името на Биляна Георгиева – пред камера не е много позната, но в театъра прави страхотни неща, особено в по-алтернативната сцена. И тъй като това в някакъв смисъл е ансамблов филм – героят на Димитър Николов преминава през различни хора и ситуации, за да стигне до Далчевото „стопанинът замина за Америка“ – задължително трябва да спомена и другите ключови актьори. А това са Златето Керемедчиева и Росен Белов. В един такъв ансамбъл всеки фалш би влошил вкуса на цялото, а с тези актьори мисля, че извадих късмет. Разбира се тежката дума имат зрителите.
Последният Ви късометражен филм „Кокичета в края на влака“ има доста успешен фестивален живот – Краков, Триест, Атина, Лос Анджелис и т.н. Той бе селектиран и на филмовия фестивал в Москва миналата година, но филмът не отиде на фестивала. В тази връзка как ще коментирате селекцията на филма на Теодор Ушев „φ1.618“ и решението му да участва в Москва.
Селекцията не мога да коментирам, но без за ме питате ще кажа, че за мен лично появата на този филм е събитие. Филмът е жанров, филмът е в традицията на добрата научна фантастика, гледа към бъдещето, а наред с това е супер формалистичен. Такива неща в българското кино не се правят или се правят рядко. А и много харесвам ретрофутуристичната естетика, в която е направен. Нашият филм „Кокичета в края на влака“ работи със същата естетика и също разказва история от бъдещето. Но с това свършват приликите. Да, Кокичетата бяха селектирани в Москва миналата година. Какво да кажа– много се зарадвах първоначално, голямо признание. После много бързо осъзнах, че войната беше почнала, че на фестивала му е отнето правото да бъде А клас, че с поканите които изпраща на разни чужденци Москва всъщност си купува приятели, буквално, а защо не и бъдещи агенти. И последното не е от сферата на конспирациите, защото преди да завърша кино, съм завършила Руска филология и познавам, смея да твърдя, манталитета и схемите на действие на руската културна политика. Преди да изтегля Кокичета – а почти три минути след новината вече мислих за това – говорих с всеки един от творческия екип на филма. Защото едно участие или оттегляне е важно и за тях – в крайна сметка тяхното име ще се чете или няма да се чете в Москва. Оттеглянето на филма не беше лесно решение, но беше правилното решение. Не мога да коментирам решението на г-н Ушев, най-малкото защото, както повелява един български израз: всеки си знае него си. Но пък нашите Кокичета отидоха на други хубави фестивали, сред които този в Краков. А той е специален фестивал, не само защото е много трудно да попаднеш на него, но и защото в Краков се оказа, че има една особена почит към цветята, а цветята в антиутопията „Кокичета в края на влака“ играят много важна роля. Реално в тях е бъдещето ни. Такова каквото „Стопанинът на къщата“ преди 10 години едва ли го е виждал.
