Последни Новини

„Колибри“ предлага на читателите ново издание на още една емблематична творба на Джон Стайнбек

„Колибри“ предлага на читателите ново издание на още една емблематична творба на Джон Стайнбек

След фамилния епос „На изток от рая“, затрогващата повест „За мишките и хората“ и драматичната „Улица „Консервна“ издателство „Колибри“ предлага на читателите ново издание на още една емблематична творба на Джон Стайнбек -  „Тортила Флет“. Книгата е част от авторова поредица с избрани произведения от големия американски писател и Нобелов лауреат.

Тортила Флет“ е още едно свидетелство, че Стайнбек е пламенен хроникьор на залозите и илюзиите на своето време. Заглавието на книгата е име на съществуваща местност в Калифорния, макар и в Кармел, а не в Монтерей, където я разполага писателят, който по единодушното мнение на световната критика разбира американците по-добре от всеки друг. В този неголям по обем, но необятен от литературна гледна точка роман Стайнбек събира истински истории за паисанос (потомци на испанци, индианци, мексиканци и европейци), жители на този маргинален квартал, и, следвайки традицията на легендите за крал Артур и неговите рицари, сладкодумно ниже повествованието за Дани и неговите приятели. Разказът на места е забавен, на места - сериозен, а героите се запечатват в съзнанието на много поколения. Книгата се помни от генерации български читатели и заради конгениалния превод на нашия голям преводач, литературен историк, критик и философ Цветан Стоянов.

Джон Стайнбек (1902-1968) е автор на незабравими романи, ярък публицист, драматург, есеист, носител на „Пулицър“ и Нобелова награда, един от безспорните класици на американската литература. Известен е и като страстен човеколюбец и идеалист с фина социална чувствителност и безпристрастен инстинкт за справедливост. Роден в калифорнийския град Салинас, Стайнбек познава до болка неволите на местните фермери и работници от началото на XX век. Неговото творчество е белязано от дълбоко състрадание към онеправданите, възхищение от човешкия дух и яростна непримиримост с вероломната природа на властта. Произведенията му са любими на читатели от всички поколения по всички краища на света и многократно са интерпретирани в киното и театъра.

Настоящата поредица е замислена като библиофилска колекция от издания на най-значимите и представителни за белетристичната вселена на автора работи: от навярно най-обичания му роман – „На изток от рая“ (1952), вдъхновен от библейския разказ за Каин и Авел, през първия му голям успех, заченат в Монтерей и роден със заглавието „Тортила Флет“ (1935), последван от повестта „За мишките и хората“ (1937) и епичния шедьовър „Гроздовете на гнева“ (1939), за който Стайнбек печели „Пулицър“ през 1940 г. Поредицата  включва още „Улица „Консервна“ (1945) и последния роман на писателя, озаглавен „Зимата на нашето недоволство“ (1961).Класическият минималистичен дизайн на поредицата е дело на художника Иво Рафаилов.

Джон Стайнбек - „Тортила Флет“

КАК ДАНИ, ЗАВЪРНАЛ СЕ ОТ ВОЙНАТА, СЕ ОКАЗА НАСЛЕДНИК И КАК СЕ ЗАКЛЕ ДА ПОМАГА НА НЕИМУЩИТЕ


Когато Дани се върна от армията, научи, че е станал наследник и собственик на имущество. Неговият „вьехо“, дядо му, беше умрял и оставил на Дани двете малки
къщи в Тортила Флет.

Когато Дани чу за това, се почувства леко обременен от отговорностите на собствеността. Преди дори да хвърли едно око на имуществото си, купи галон
червено вино и го изпи почти сам. Тогава бремето на отговорността се свлече от него и най-лошите страни от природата му излязоха наяве. Той се развика, счупи няколко стола в билярдната зала на улица „Алварадо“, предизвика две кратки, но славни сбивания. Никой не обърна особено внимание на Дани. Най-сетне неговите криви, разтреперани крака го доведоха до кея, където в този ранен утринен час рибарите италианци се трупаха, надянали гумените си ботуши, за да излязат в морето.
Расовата омраза победи здравия разум в Дани.

Той заплаши рибарите.

– Сицилиански говеда! – нарече ги той. – Отровна смрад от затворническа килия! Крастави кучета! – А после извика: – Chinga tu madre, piojo!

Сложи си палеца на носа и направи няколко неприлични жеста около долната половина на тялото си. Рибарите само се ухилиха, махнаха с весла и казаха:

– Здрасти, Дани! Кога се върна? Намини довечера. Имаме от новото вино!

Дани беше вбесен. Той изкрещя:

– Pon un condo a la cabeza!

А те отвърнаха:

– Довиждане, Дани! Довечера ще се видим. – После се качиха на малките си лодки, гребаха до лодките с големи фенери за нощен улов, запалиха моторите и отпърпориха навътре.
Дани беше оскърбен. Той се върна към улица „Алварадо“, чупеше прозорци по пътя и на втората пресечка един полицай го хвана за ръката. Дани изпитваше голямо уважение към закона и затова безропотно се остави да го водят. Ако не се връщаше току-що от армията след победата над Германия, щяха да го осъдят поне на шест
месеца. Но сега съдията му даде само трийсет дни.

И тъй, Дани престоя един месец върху нара си в градския затвор на Монтерей. Веднъж драскаше мръсни рисунки по стените, а друг път си мислеше за своята кариера в армията. Времето в тази килия на градския затвор течеше мъчително за Дани. Понякога докарваха за по една нощ някой пияница, но, общо взето, престъпността в Монтерей беше в застой и Дани беше самотен. Отначало дървениците го дразнеха малко, но после те свикнаха с вкуса му, а той с ухапванията им и между тях се възцари мир.

Дани измисли една сатирична игра. Като хванеше някоя дървеница, смачкваше я на стената, чертаеше с молива кръг около нея и пишеше: „Кметът Клъф“. После хващаше друга и пишеше имената на останалите градски съветници. За кратко време той украси еднатa стена със смачкани дървеници, всяка от които носеше името на изтъкнат местен функционер. Рисуваше им уши и опашки, правеше им дълги носове и мустаци. Тито Ралф, надзирателят, беше скандализиран, но не се оплака, защото Дани не беше включил в рисунките нито мировия съдия, който го бе осъдил, нито полицейските власти. Дани изпитваше огромно уважение към закона.

Една нощ, когато затворът беше съвсем безлюден, Тито Ралф влезе в килията на Дани с две шишета вино. Един час след това той излезе за още вино и Дани го придружи. В затвора им беше станало скучно. При Торели купиха вино и останаха, докато собственикът ги изхвърли. Тогава Дани се изкачи по хълма и легна сред боровете да спи, а Тито Ралф се доклатушка обратно и написа доклад, че затворникът е избягал.

Когато яркото слънце събуди Дани по пладне, той реши да се крие целия ден, за да избегне преследването. Прибягваше и се спотайваше в храстите. Оттам надничаше скришом като гонена лисица. Привечер сметна, че е спазил всички правила на прозорливостта, измъкна се и тръгна по работа.

Работата на Дани беше много проста. Той отиде до задната врата на един ресторант.
– Имате ли малко сух хляб за моето куче? – попита той готвача. И докато този доверчив човек увиваше хляба, Дани открадна два резена шунка, четири яйца, един агнешки котлет и една мухобойка.

– Някой ден ще ви платя – каза той.

– Няма защо да плащаш за отпадъци. Ако не беше ги взел, щях да ги хвърля.
При тези думи Дани се почувства по-добре; реши, че кражбата не е толкова страшна. Щом хората разбираха така нещата, той явно е невинен. Върна се при Торели, размени четирите яйца, котлета и мухобойката за една водна чаша гроздова ракия и се оттегли в гората да приготви вечерята си.

Нощта беше тъмна и влажна. Мъглата висеше като мека марля върху боровете, които пазеха земните граници на Монтерей. Дани наведе глава и забърза, за да намери подслон в гората. Пред себе си видя друга бързаща фигура и когато разстоянието намаля, позна припряната походка на своя стар приятел Пилон. Дани беше щедър човек, но си спомни, че бе продал цялата си храна освен двата резена шунка и торбата със сух хляб.

„Няма да се обаждам на Пилон – реши той. – Виж го ти как върви, като че ли носи най-малко печена пуйка.“

Внезапно Дани забеляза, че Пилон ласкаво притиска палтото си на гърдите.
– Хей, Пилон, амиго! – извика Дани.

Пилон закрачи още по-бързо. Дани премина в тръс.

– Пилон, мой малки приятелю! Къде си се понесъл така бързо?

Пилон се покори пред неизбежното и зачака. Дани бе нащрек, докато се приближаваше, но гласът му звучеше възторжено.

– Знаеш ли как съм те търсил, мой най-сладък от всички верни приятели! Ето, тук съм взел два големи резена шунка от най-хубавото божие прасе и цяла торба сладък бял хляб. Дай да разделим тия дарове, Пилон, мое мило и добро човече!

Оня вдигна рамене.

– Както кажеш – измърмори той яростно.

Закрачиха заедно из гората. Пилон беше озадачен. Най-после той се спря и загледа своя приятел.

– Дани – каза тъжно той. – Отде разбра, че имам шише с коняк под палтото?

– Коняк? – извика Дани. – Ти имаш коняк? Да не би да е за някоя болна стара майка? – добави наивно той. – Или да не би да го пазиш за нашия Господ Бог Исус, когато отново се появи на земята? Че какъв съм аз, твоят приятел, та да съдя за какво ти е този коняк? Аз и не знам дори дали го имаш. А освен това не съм жаден. Няма и да го пипна. Виж, ти си вземи от шунката, но твоят коняк си е само твой.

Пилон отговори твърдо:

– Дани, съгласен съм да си разделим коняка честно, наполовина! Длъжен съм обаче да следя да не го изпиеш всичкия.

Тогава Дани промени темата:

– Аз ще приготвя шунката в ей тая просека, а ти опечи сладките филийки от торбата! Сложи тук своя коняк! Тук той е по-добре – хем него ще гледаме, хем ще се гледаме един друг!

Накладоха огън, опекоха шунката и изядоха твърдия хляб. Конякът бързо отстъпваше надолу в шишето. След като се наядоха, изтегнаха се край огъня и нежно засмукаха шишето като две изтощени пчели. Мъглата оцветяваше палтата им в сива влага. Вятърът скръбно въздишаше в клоните на боровете около тях. След време самотността налегна Дани и Пилон. Дани си спомни своите изгубени приятели.

– Къде е Артър Моралес? – попита Дани, обърна длани нагоре и протегна напред ръце. – Загинал във Франция – отговори той сам, обърна длани надолу и отпусна ръце в отчаяние. – Загинал за родината. Загинал в далечна страна. Сега чужденци минават край гроба му и не знаят, че там лежи Артър Моралес. – Той отново обърна длани нагоре. – Къде е Пабло, този добър човек?

– В затвора – каза Пилон. – Откраднал една гъска и се скрил в храстите. Но гъската го клъвнала, той изпищял и го хванали. Сега ще лежи шест месеца в затвора.
Дани въздъхна и промени темата, защото разбра, че най-разточително бе изразходвал единствения си познат, за когото можеше да се говори с възвишено чувство. Но самотността още го мъчеше и търсеше отдушник.

– А ние тук сме седнали... – започна най-сетне той.

– С отчаяни сърца – продължи Пилон ритмично.

– Не, това не е стихотворение – каза Дани. – А ние тук сме седнали, бездомни. Дадохме живота си за родината и ето че сега нямаме покрив над главите си.

– Никога не сме и имали – каза Пилон, за да го утеши.

Дани мечтателно засмука шишето, докато Пилон го хвана за лакътя и го взе.
– Спомням си – каза Дани – вица за човека, който имал цели две къщи с фльорци... – За миг той остана с отворена уста. – Пилон! – извика той. – Пилон, мой скъпи приятелю от детинство! Забравих! Аз съм наследник! Имам две къщи!

– С фльорци? – попита Пилон с надежда в гласа. – Ти си един пиян лъжец! – продължи той.
– Не, Пилон, честна дума! Моят вьехо умря! Аз съм наследникът. Аз, любимият внук.

– Ти си единственият внук – каза реалистът Пилон. – А къде са тия къщи?

– Нима не знаеш дома на моя вьехо в Тортила Флет, Пилон?

– Тук, в Монтерей?

– Да, тук в Тортила Флет!

– А здрави ли са тия къщи?

Дани се отпусна назад, изнемощял от вълнение.

– Не знам. Съвсем забравих, че съм техен собственик.

Пилон седеше мълчалив и съсредоточен. Лицето му стана печално. Той хвърли шепа борови игли в огъня и се взря в пламъците, които диво се извисиха между двамата и отново погаснаха. Дълго време той гледа лицето на Дани с дълбока тревога, после шумно въздъхна; още веднъж въздъхна.

– Всичко е свършено – каза той тъжно. – Хубавите времена отлетяха. На твоите приятели ще им бъде мъчно, но с какво може да помогне мъката им?

Дани пусна бутилката, Пилон я пипна и я постави в своя скут.

– Защо свършено? – попита Дани. – Това пък какво е?

– То не е за пръв път – продължи Пилон. – Докато човек е беден, той си мисли: ако имах пари, щях да ги разделя с моите добри приятели. Но щом дойдат парите, и
щедростта изчезва. Така е и с теб, мой бивши приятелю. Ти се издигна над приятелите си. Сега си собственик. Ще забравиш приятелите си, които деляха всичко с теб, дори своя коняк!

Думите му сразиха Дани.

– Не, Пилон! – извика той. – Аз никога няма да те забравя!

– Така мислиш сега – каза Пилон студено. – Но когато имаш две къщи, в които да спиш, тогава ще видим. Тогава аз ще бъда само един беден паисано, а ти ще вечеряш на една маса с кмета.

Дани неуверено се надигна и се хвана за едно дърво.

– Пилон, кълна се, че каквото имам, ще бъде твое! Докато имам къща, и ти ще имаш къща! Дай да пия!

– Трябва да го видя, за да го повярвам – каза Пилон с обезкуражен глас. – Ако бъде така, то ще е чудо на чудесата. Хора ще идват от хиляди километри, за да го видят... А освен това шишето се свърши.