Шведският писател Юнас Юнасон остава верен на изобретателния си хумор с романа „Алгот, Ана Стина и чудодейното лекарство“.

Знаете ли, че в средата на XIX век Швеция е била една от най-бедните страни в Европа? Имало е период, в който шведите са били напът да се пропият до смърт, но тогава кралят и парламентът въвели закони, с които забранили домашните казани за бренивин. А когато страната спряла да обявява война на този или онзи, в икономиката също настъпил ред. „Алгот, Ана Стина и чудодейното лекарство“ (художник: Стефан Касъров, 400 стр., цена с 25% отстъпка: 9 евро /17.60 лв.) пренася читателите именно в Швеция от средата на XIX век – време на глад и мизерия.

Семейство Улсон държи свинеферма насред земите на злобния и завистлив граф Билкегрен. След смъртта на свинаря графът решава, че е настъпил моментът да сложи ръка върху имота му – и е готов на всичко, за да го получи. Но синът на свинаря, Алгот Улсон, е от друга порода – умен, находчив и твърдоглав. От баща си наследява само един кон и… казан за местната алкохолна напитка бренивин. Скоро в цялата област се говори за чудодейното лекарство на Алгот срещу мрачни мисли. Междувременно той се запознава с майстор-печатаря Хелмут Цимерман и неговата умна и свободолюбива дъщеря Ана Стина, способна да постави всеки мъж на място. Тримата тръгват на война срещу благородническата алчност, въоръжени с ум, хумор и немалко количество бренивин.

С над 16 милиона продадени копия в 45 страни на 5 континента Юнас Юнасон се нарежда сред най-обичаните автори на бестселъри в света. Шведският майстор на хумора в продължение на две десетилетия гради кариера като журналист, медиен консултант и телевизионен продуцент. Внезапно решава да обнови живота си и се посвещава на литературата. Историческата сатира „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ е абсолютен триумф в Швеция, впоследствие романът е преведен на 35 езика, от него са реализирани над 10 милиона екземпляра, а няколко години по-късно излиза и продължението „Сто и една годишният старец, който твърде много размишляваше”. Феноменалният успех на автора е затвърден от бестселърите  „Неграмотното момиче, което можеше да смята“, „Убиеца Андерш и неговите приятели”, „Сладко отмъщение АД“, „Пророчицата и идиотът“.

Юнас Юнасон – „Алгот, Ана Стина и чудодейното лекарство“

МИРИЗЛИВИЯТ СЪСЕД
1852

Алгот нямаше поводи да си мисли, че ще загуби всичко, дори и повече от всичко, докато стоеше в обора сред многото прасета на баща си и ринеше тор. Вече беше на двайсет и една, но не се чувстваше готов да поеме занаята на баща си, поне все още не. Но може би след година или две?
Освен това в онзи момент той нямаше как да знае, че в следващите две години ще му се случат повече неща, отколкото на един обикновен швед през XIX век за цял един живот. Но пък за сметка на това знаеше благодарение на болнавата си майка, че след дъжд изгрява слънце.

Всичко започна, когато графинята в двореца Крунугорен поиска повече пространство за своите арабски чистокръвни жребци. Тя беше напълно отдадена на тези изящни животни и се измъчваше, че нямат достатъчно място в градината. Прасетата, овцете и селяните можеха спокойно да се натъпчат натясно, но не и арабските жребци! Това беше под достойнството им. Освен това безупречните създания с времето трябваше да стават все повече. От една страна, защото всяко едно от тях носеше мир на душата ѝ, от друга, защото… е, графът нямаше нужда да узнава защо.

Добро съвпадение беше, че бащата на Алгот, свинарят Улсон, притежаваше над един хектар земя точно до дъскорезницата на Крунугорен и много близо да самия дворец. Графинята реши, че той и семейството му просто трябва да изчезнат оттам, с което проблемът щеше да бъде решен. Свинарникът на селянина щеше да се преустрои в конски обор. А кланицата мъжът ѝ можеше да ползва за ковачница. Самата къща, в която живееше семейството, вероятно ставаше за складиране на фураж, ако се премахнеха една или две стени. Имотът освен това беше точно до градината, в която и в момента се намираха конете. С един замах тя можеше да стане три пъти по-голяма.

Оставаше само да убеди селянина. Всеки трябваше да се съобразява с правото на собственост, независимо от статута си. За жалост.

Графинята знаеше, че графът я смята за глуповата, и през годините не бе правила опити да го убеди в противното. Иначе той вероятно щеше да ѝ възложи повече отговорности, вместо да я оставя на спокойствие. Антоанета се беше научила и как да получава това, което иска.
Този път обаче реши сама да се заеме с преговорите със свинаря. А и графът не беше в обичайното си състояние. Имаше някакви проблеми с гората, дъскорезницата, арендаторите или надничарите. Ако не и с всичко наведнъж. За щастие, Густав никога не споделяше тревогите си с нея, но след като караха двайсет и седмата си година под един покрив, тя знаеше как най-добре да разчете бръчките по челото му.

Разходката от двореца до свинарника не беше дълга. Преди да тръгне към селянина, Антоанета се облече по-скромно, за да не го кара да се чувства неудобно.
Бързо го намери. И не само него. Заедно със сина си той се влачеше по пътя от свинарника към къщата.
– Bonjour, monsieur Olsson!
Графинята беше доволна, че е научила и запомнила името му. Дори хората от простолюдието заслужаваха уважение. В същото време сякаш не забелязваше
сина му.

Свен и Алгот тъкмо бяха нахранили прасетата и сега се прибираха при третия член на семейството, за да напълнят и собствените си стомаси. Естер от известно време не беше никак добре, но тя бе истински боец. Този ден беше обещала да сервира кървавица със сладко от боровинки.
Но какво ставаше? Да не би графинята да беше излязла да се разходи из имота на Свен? Щом така е решила, той нямаше нищо против, но да го вика? Да го нарича по име? И да се приближава!
Свинарят промърмори на сина си:
– Какво иска според теб?
Селяните като цяло, а още по-специално свинарите, бяха вероятно последните хора след бедняците, арендаторите и надничарите, с които една графиня би искала да разговаря.
– Някоя дяволия – отвърна Алгот. – Ако ми позволиш да предположа, татко.

Нещата не потръгнаха за графинята още от самото начало. Селянинът не говореше френски. А тя самата през близо трите десетилетия в Швеция никога не бе имала намерение да научи местния език. В ден като този въпросният език щеше да ѝ свърши работа.
Въпреки това му обясни на своя език защо е дошла, като посочи последователно тази, онази и третата сграда, които искаше да купи, заедно с цялата земя. Накрая показа с пръсти, че е готова да плати значителна сума.
Свен попита сина си дали я разбира.
– Нали знаеш езици.
Алгот имаше образование, каквото имаха малцина, ако изобщо някой фермерски наследник можеше да се похвали с такова през XIX век в Швеция. Но френският език се бе оказал труден за усвояване. Той се обърна към дамата с благородническо потекло и заговори възможно най-ясно:
– Дали. Графинята. Би могла. Да обясни. На. Шведски?
Графинята не можеше. Нещо повече – нищо в изражението ѝ не подсказваше, че дори предполага какво е казал току-що Алгот. По-скоро сякаш бе леко подразнена от неговата намеса в разговора.
– Много добре върви – подхвърли Свен.
Алгот си позволи още една догадка.
– Чудя се дали тя не иска да купи цялото ни имущество.
– Наистина ли? Да не ѝ е отеснял дворецът?
Антоанета Билкегрен каза още нещо на езика, който бащата и синът Улсон не владееха. И отново направи знака с пръсти за пари.
– Да не ѝ трябва заем – предположи Свен.
Алгот не вярваше да е това. Все повече клонеше към първоначалното си предположение.
В този момент на свинаря му омръзна да стои така без причина. Имаше достатъчно по-важни задачи. Като например да вечеря. Освен това се чувстваше замаян.
Какво вонеше така отвратително? Ако стигнеше до свинете, животните можеше да се разболеят.
Алгот му обясни, че миризмата идва от благородната дама, че се нарича парфюм и че никоя жена не би искала да чуе, че мирише. Дори и на език, който не разбира.
Олеле! Свинарят не бе искал да я обиди. Обърна се към графиня Билкегрен и помоли за извинение.
– Със сигурност не миришете лошо, просто аз и свинете сме свикнали на други аромати. Винаги сте добре дошла на нашата земя, но би било много мило от ваша страна да стоите далече от свинарника за доброто на прасетата. А сега ще помоля да ни извините, вкъщи ни чака кървавица. Желая ви хубав ден. Адьо.
И се обърна по пътя си.
Синът се усмихна извинително на графинята и го последва.
Антоанета Билкегрен остана на място. Никак не беше убедена, че посланието ѝ бе достигнало до тях. Може би младежът я беше разбрал? Какво точно искаше да каже бащата накрая, беше останало загадка. С изключение на последната дума, която бе прозвучала досущ като френското adieu.