Изкуството никога не крещи. То нашепва. Понякога дори мълчи. И точно в тази тишина има нещо необяснимо, нещо, което разтърсва повече от всичките думи, събрани в речник.

Един скициран профил, едно несъвършено око, една линия, която трепери – и изведнъж усещаш себе си. Не като портрет, а като усещане. Истинското изкуство не пресъздава света такъв, какъвто е. То го превежда на език, който тялото разбира, преди умът да го назове.

Гледаш картина. Платно и боя. Но усещаш как сърцето ти подскача – дали защото цветовете се сблъскват като стари любовници, или защото празното пространство казва повече от запълненото. Художникът не рисува с ръце, а с внимание. И ако си достатъчно тих, ще усетиш как неговата болка се приплъзва в твоята, как неговият копнеж намира място в гънките на твоя ден.

Изкуството не иска отговори. То пита. Понякога те кара да седиш дълго пред нещо, което друг би подминал – счупена статуетка, петно, сянка. Но ако останеш, ако погледаш, ще видиш как това малко парче свят започва да диша. И да говори.

Най-силните творби не са тези, които блестят. А онези, които вибрират. Които те следват дълго след като си ги напуснал. Изкуството не е продукт – то е среща. И в най-добрия случай – разпознаване. На себе си в нечия чужда линия.