Ако я питаш, ще каже, че никога не е искала да бъде артист. Не в класическия смисъл. Не е мечтала за галерии, за светлини, за имена под рамки. Просто не е могла да не рисува. Боята я е търсила. Формите са я намирали. В съня й, в съдовете с вода, в капките по прозореца.

Ателие няма. Има ъгъл в хола с петна по пода, четки, които не е мила от седмица, и едно платно, което не смее да довърши. Не защото не знае как. А защото знае, че когато е завършено, ще трябва да пусне онова, което е скрила вътре.

Тя не рисува предмети. Рисува състояния. Всяка сянка е част от преживяно. Всяка текстура е белег. Не го казва на никого, но понякога рисува същия образ с часове – докато не се разтвори в него. После става, отива до кухнята, прави си чай. И диша. По-дълбоко.

Никой не вижда това. Всички виждат само крайния резултат – „много хубава картина“. Но тя знае какво е струвало. Колко мълчания, колко напуснати мисли, колко разкъсвания. Изкуството не е леко. То изисква. Отнема. Изтисква.

И въпреки това, тя не би спряла. Нито заради липсата на пари, нито заради хорските погледи. Защото изкуството не е това, което прави. То е това, което я прави нея. Всяка капка боя по ноктите й е доказателство, че дишането може да има форма. И цвят.

Понякога просто стои пред платното и нищо не рисува. Само гледа. Това също е част от процеса – да чакаш образите да дойдат сами. Да не ги насилваш. Да им позволиш да бъдат.

Когато я питат защо рисува, тя само вдига рамене. Не защото няма отговор. А защото няма нужда от обяснение. Има нужда само от още малко цвят.