Първата част от тази нова епична поредица обединява „Легенда за Огнегривия“ и цикъла „Сага за войната на разлома“ в едно завладяващо, окончателно приключение.

Докато световете се сблъскват, Хатушали, последният потомък на династията на Огнегривите, неговата любима Хава и съмнителният им приятел Донти са пренесени в Мидкемия. Там, на Острова на чародея, историята им се преплита с историята на Магнус и преродения му баща Пъг. Те трябва да разгадаят тайната на магията на Хату, за да може той да се изправи срещу опасностите скрити в родния му свят, Гарн.

Там безмилостната Църква на Единствения се е надигнала и сее смърт и разрушение. На пътя ѝ стои само едно царство – това на Дейлон Дюмарш и майсторът на меча Деклан Смит.

Но истинската заплаха не е нито в Гарн, нито в Мидкемия. Пустотата отново се надига и тя няма да спре докато не унищожи живота навсякъде, във всички Вселени.

История за пътят на героя... имах невероятно високи очаквания за „Мракът се завръща“ и тя напълно ги оправда. Нямам никакви съмнения, че книгата ще утоли жаждата за епично фентъзи на всеки фен!
сп. „Гримдарк“

ПРОЛОГ

Завръщането на мрака

Някъде далеч се размърда сянка.

Завъртя се, създаде пълен кръг около бушуващия център и след това намери своя фокус. Продължи да се върти, да набира инерция, като пулсираше равномерно, подобно на задъхан ритъм, беззвучен във вакуума. Започна като трепет, после се разтресе, сетне зачести, докато изведнъж се разшири и веднага се сви, сякаш рязко издишване на беззвучна ярост изпрати вибрации във всички посоки. Ехото на предупреждението се разнесе из цялата вселена и събуди онези, които бяха в съзвучие с подобни мистични енергии. Могъщи същества отклониха вниманието си, обърнаха се, за да погледнат първо насам, после натам, в търсене на странното гъделичкане на ръба на съзнанието си.

Магнус се събуди. Седна в леглото и пое дълбоко въздух. Изчака да отмине миг, за да достигне необходимото ниво на бдителност, докато обмисляше какво го е събудило.

Предчувствието за беда и мрачната мисъл за нещо странно познато избледняха, подобно на отминал сън, който никога нямаше да си припомни.

Леко поклати глава и я наклони, сякаш се вслушваше, но сега всичко беше тихо с изключение на слабите звуци на отминаващата нощ и наближаващата зора: далечен птичи зов, въздишка на преминаващ вятър и слаб звук от шумоленето на листата в градината отвън.

Изправи се, бързо облече обичайната си черна роба, обу си сандалите и посегна към дъбовия си жезъл. За миг остави тежестта и балансът му да се настанят в дланта му – усещане, познато като собствената му ръка – и отвори вратата.

На излизане от покоите си мина покрай голяма градина в центъра на сградата. Беше градина, за която се грижеше с любов след години на занемаряване, и място, където седеше спокойно и размишляваше за живота. Когато излезе от вила „Беата“ през една от множеството големи порти, му се прииска да седне и да се отдаде на размисъл край фонтана в центъра на градината, но това желание бе изместено от необходимостта да открие източника на тревогата, която го бе събудила.

Вилата беше старинна и неколкократно разширявана, но Магнус живееше в помещенията, обитавани някога от родителите му – квадрат, обграждащ градината. Спалните му помещения бяха долепени до голяма лична библиотека, която беше наследил от баща си. Около нея се простираха и други сгради, а зад хълма на изток се намираха още по-големи постройки, зали, библиотеки, както и кухни и работилници.

При все че някога много хора я бяха наричали свой дом, баща му бе позволил вилата да запустее, тъй като именно тук бяха загинали майката и братът на Магнус по време на ужасна битка. На Магнус му бяха потрябвали години след смъртта на баща му, за да започне да възстановява всичко онова, което беше разрушено.

Погледна на изток и видя, че небето над хълмовете започва да просветлява. Намек за настъпващия ден, време на спокойствие и очакване, последвано бързо отначало от фалшивата зора, след това от първия светлик, и най-накрая от изгрева. Това беше любимото му време – трепетно задържан дъх, спокойно и тихо, преди зората да отприщи грижите и проблемите на деня.

Пое дълбоко дъх и се наслади на аромата на морска сол в утринния въздух. След това тръгна към западния хълм – място, откъдето често наблюдаваше залезите.

Тъмнината на нощта бавно отстъпваше. Магнус затвори очи и изпрати мистичните си сетива да търсят, да открият и да идентифицират източника на ранното му събуждане.

Не откри нищо.

Магнус знаеше, че нещо се носи право към тях. Утрото зад него се проясни, докато той се взираше в оттеглящия се мрак на нощта. Нещо витаеше точно отвъд прага на способността му да го възприеме напълно и беше заплашително.

Отвори очи и огледа далечния хоризонт. Нищо не изглеждаше необичайно и нищо не напомняше за предчувствието, което го беше събудило. Изглеждаше нормална сутрин на Острова на чародея.

Чу стъпки на сандали по пътеката зад себе си. Бяха му познати.

– Добро утро, Филип.

Магнус беше единственият, който го наричаше с името му. Човекът, когото всички други наричаха Пъг, се приближи и каза:

– Добро утро, Магнус. Рано си станал.

– Ти също. – Магнус се обърна към бившия си ученик и попита: – Усети ли го?

Изражението на Пъг показа, че е разбрал въпроса.

– Да.

– Нещо идва.

Пъг само кимна.

– Слабо и далечно е – продължи Магнус, – но идва.

– Има нещо познато в това, което ме събуди. Почувствах го като хлад, а после... като сън, от онези, които човек не може да си спомни, след като се е събудил.

Магнус наклони глава, докато обмисляше казаното. Проучи лицето на бившия си ученик и изражението, което му беше познато години преди да срещне момчето Филип. Тези едва доловими напомняния за баща му контрастираха с външния вид на Филип. По-висок с няколко сантиметра, малко по-слаб, с малко по-тъмна и не толкова къдрава коса. Гладко избръснат, за разлика от бащата на Магнус, който винаги беше ходил с брада, но това му отиваше. Кожата на Филип не хващаше тен толкова бързо, а гласът му звучеше различно, макар че начинът му на говорене беше идентичен. Най-ярката прилика обаче бяха очите му. Тъмни, същите като тези на баща му, както и начинът, по който накланяше глава, когато се замислеше.

Противоречивите чувства в Магнус не стихваха дори след толкова години заедно с Филип. С абсолютна сигурност Магнус знаеше, че същността на баща му отново живее в този мъж. Въпреки това се колебаеше дали да приеме напълно идеята, че Филип е прероденият му баща. Смяташе, че щом боговете са решили да върнат Пъг без спомените от предишния му живот, значи са има основателна причина.

Каквато и жертва да беше направил баща му, за да сложи край на последната атака на силите на Пустотата в Края на магьосника, боговете не бяха приключили с него. Изобщо не бяха приключили: Магнус беше сигурен в това.

Според тяхната вяра след смъртта душата се подлагаше на съд и се връщаше на колелото на живота, като получаваше наградите или наказанията, които е заслужила през живота. Но това любопитно прераждане беше чуждо на всички догми, провъзгласявани от основните религии на Мидкемия. Дори онези, които следваха Лимс-Крагма, богинята на смъртта, отхвърляха възможността Пъг да се е върнал с някакви предварителни знания от предишното си съществуване. Един от прелатите на този орден дори предположи, че завърналият се Пъг е придобил много по-високо ниво на съзнание от това на обикновен човек. Така че Магнус бе запазил тази вяра и бе отказал на Филип всякакъв намек за предишния му живот.

Бореше се с тази дилема от деня, в който за първи път срещна Филип на плажа край Крудий, родното място на Пъг, и колкото и пъти да се връщаше към въпроса, не намираше лесни отговори.

Отново погледна Филип и видя, че той също съзерцава оттеглящата се нощ. Магнус с труд откъсна мислите си от необяснимото и се вгледа в мъжа пред себе си.

Като се изключеха тези несекващи съмнения, Магнус бе обикнал Филип, бе оценил уникалния му ум и остроумието му, които се различаваха от тези на баща му. Именно затова никога не използваше името Пъг – за да запази ясната граница между спомена за баща си и мъжа, който сега стоеше до него. Това просто правеше нещата по-прости.

След десетилетия, прекарани като наставник на Филип, а сега и като негов колега, Магнус бе свикнал с двойствеността на човека, застанал до него. През повечето време Магнус се съсредоточаваше върху това, с което можеше да се справи, върху това, което беше пред него в този момент, пренебрегвайки тази сложна природа. Дали това беше жестока шега на боговете или втори шанс, все още не знаеше; така или иначе, от време на време съмненията все още го преследваха.

След дълго мълчание Пъг подхвърли:

– Скоро ще разберем.

Магнус го погледна въпросително.

Пъг добави:

– Все още е твърде рано. Идва насам. – Тонът му беше уверен. Магнус го погледна и Пъг завъртя глава, за да срещне погледа на белокосия магьосник. За момент двамата останаха неподвижни, вперили очи един в друг, след което Пъг добави: – Просто знам.

– Как?

– Прилича на... забравен спомен, който витае недостижим, докато не избледнее напълно. – Пъг сви рамене, след което добави: – Не знам как иначе да го изразя, но знам, че е зло и че идва.

– На едно мнение сме по този въпрос – каза Магнус. – Отдавна отминаха дните, когато за Конклава работеха огромен брой магьосници. Все пак не сме лишени от ресурси и сме се поучили от тежки уроци.

Пъг можеше само да кимне в знак на съгласие.

– Ще предупредя онези, които са далеч оттук, и съюзниците ни в Звезден пристан да бъдат нащрек – добави Магнус, – а също и онези няколко свещеници, които все още са готови да говорят с нас. Ще ги помоля да ни съобщават за всичко тревожно, без значение колко незначително може да изглежда в момента.

– Без изненади – каза Пъг.

– Без изненади – съгласи се Магнус.

– Искам да те питам нещо. Често идваш тук по залез-слънце, но за първи път те виждам тук на разсъмване.

– Това въпрос ли е?

Пъг се засмя.

– Любопитно ми е какво се надяваше да видиш в избледняващия мрак.

– Всъщност нищо конкретно – отвърна Магнус. – Понякога просто усещам, че там има нещо.

Пъг хвърли поглед през рамо.

– Слънцето скоро ще изгрее, а трябва да се погрижим за новодошлите.

– Да – съгласи се Магнус.

Обърнаха се и тръгнаха към вилата.

– Този човек, Хатушали – каза накрая Пъг. – Какво мислиш за него?

– Снощи разговаряхме може би само час и повечето от това, което усетих за тези негови сили, за които говореше Руфио, ъ-ъ... – Магнус погледна Пъг и сви рамене. – Не са ми ясни.

– Ако това, което ни каза Руфио, е вярно, този човек е напълно нов вид магьосник.

– Той не е чародей, нито пък магьосник по какъвто и да е традиционен начин. Просто сякаш прави нещата, без да използва фокуси, както при Низшия път, или заклинания, както при Висшия път. Просто... ги прави. – Магнус изглеждаше объркан.

– Няма магия, нали? – засмя се Пъг.

Магнус насмалко не се спъна. Погледът на Пъг беше насочен решително напред. Магнус ускори крачка, за да го настигне.

– Това пък къде го чу?

Пъг спря за миг, погледна Магнус и тръгна отново.

– Не си спомням.

Магнус замълча и не каза нищо повече.