Скулптурата не е просто форма, тя е усещане, вградено в материя. Мраморът, дървото, металът – всички тези елементи, груби и тежки, се превръщат в носители на идея, когато попаднат в ръцете на художника. В съвременното изкуство скулптурата е не само обект за съзерцание, но и пространство за диалог. Тя те кара да спреш. Да заобиколиш. Да се наведеш, да се отдръпнеш, да почувстваш с очи и с тяло.

Днес скулптурата излиза от музеите и галериите и влиза в градската среда, в паркове, дворове, стени. Тя вече не се стреми към вечност, както в класиката. Съвременната скулптура е тук и сега – понякога временна, понякога направена от крехки, нетрайни материали, понякога напълно интерактивна. Тя не иска да бъде вечна, а да бъде разбрана – в този момент, от този човек, в тази емоция.

Всеки художник говори чрез допира. Формите му разказват, крещят или шепнат. Понякога са политически, друг път интимни. Някои скулптури изобразяват абстракции, други – съвсем реални човешки тела, но в тях има една и съща цел: да пробудят усещане.

Съвременната скулптура е и проява на бунт. Срещу статуквото на естетиката, срещу индустриализацията на вкуса. Тя е груба, странна, смела. Понякога дори отблъскваща. Но точно в това е силата ѝ – не да угажда, а да раздвижва мисълта. Да бъде материален шок.

И въпреки всичко, скулптурата остава тиха. Тя не се движи, не свири, не свети. И все пак, казва всичко. Един завой на линията, една празнина, един допир – това са езиците на скулптора. Материята се превръща в изречение, а изкуството – в тяло.