На границата между видяното и въобразеното се появява стара, но упорито жива вълна – сюреализмът. Жанр, роден от опита да се избяга от логиката и да се влезе в несъзнаваното, отново намира сцена в днешния свят, в който реалността често изглежда по-абсурдна от сънищата.

Сюреализмът никога не е бил просто стил. Той е състояние – на ума, на обществото, на културата. И точно днес, когато границите между истина и измислица се размиват в информационната мъгла, той отново добива актуалност. Модерни художници, дигитални артисти, визуални провокатори използват средствата на този визуален език, за да коментират свят, в който логиката често капитулира пред парадокса.

Виждаме ръце, които растат от бетон, лица, които се огъват в огледала, улици, в които няма гравитация – не защото така изглежда светът, а защото така го усещаме. Сюреализмът не търси да обяснява, а да подчертае вътрешния хаос, да го направи видим и некомфортен.

Особено интересно е, че в днешната визуална култура – където всеки има достъп до инструментите на създаване – сюреализмът не е запазена територия на галериите. Той нахлува в рекламите, социалните мрежи, музикалните клипове, дори в уличното изкуство. И навсякъде си играе със смисъла: наслагва, разтяга, преобръща.

В това има нещо освобождаващо. В свят, в който всяка информация се проверява, всяка дума се следи, всеки избор се алгоритмизира, сюреализмът предлага пространство за ирационално мислене. За мечта, която не търси реализация, а просто настоява да съществува.

Затова и завръщането му не е естетическа мода. То е необходимост – като кислород за въображението. И може би точно днес имаме най-голяма нужда да си позволим да не разбираме. А просто да гледаме. Да се чудим. И да не бързаме със смисъла.