Изкуството няма нужда от обяснение. То не иска разрешение да съществува. То просто е – дълбоко, мълчаливо, понякога неудобно. Може да те прикове, без да разбираш защо. Да те разплаче, без да има сюжет. Да те накара да се спреш в свят, който те бута напред.

Най-силното изкуство не крещи. То шепне. И именно в този шепот усещаш себе си. Не онзи, който показваш на света, а онзи другия – съществото зад очите, тялото под ролите. Истинският ти. И това е силата на едно платно, на един ръкопис, на една композиция – да те отведе отвъд думите, в място, което не можеш да обясниш, но знаеш, че е твое.

Изкуството не трябва да бъде красиво. То трябва да бъде честно. Да показва и раните, и възторга. Да разказва истини, които иначе потискаме. Да прави видими нещата, които обществото се опитва да забрави. Това е неговата революция – не с оръжие, а с форма, цвят, звук.

В свят, който е влюбен в ефективността, изкуството е бавност. Внимание. Спиране. То не произвежда, то разклаща. И не защото е абстрактно, а защото е прекалено човешко.

Изкуството не е слава. Не е галерия. Не е пазар. То е нужда. Като дъха. И когато го създаваш или гледаш – ти не просто наблюдаваш нещо външно. Ти се връщаш към себе си.