В свят, който постоянно говори – с реклами, известия, съдържание – изкуството остава една от малкото територии, където можем да замълчим, да почувстваме и да се свържем. То не вика, а нашепва. Не убеждава, а разтваря пространство за съмнение, усещане, съзерцание.

Изкуството не винаги е красиво – често е дразнещо, грубо, криво. Но то е живо. И точно затова е важно. То напомня, че сме повече от потребители – че сме чувствителни, мислещи същества. Дали ще е картина, която те кара да спреш за минута, или уличен пърформанс, който те сблъсква със самия теб – доброто изкуство никога не е фоново. То те разклаща.

В дигиталната епоха то намира нови форми: визуално, аудио, интерактивно. Но същността остава: изкуството е жест. Протегната ръка между човека, който го създава, и този, който го преживява. И в този жест има човечност. А тя ни е все по-нужна.