Изкуството не пита. То се случва. Непокорно, честно, болезнено красиво. Понякога шумно, понякога безмълвно. Но винаги – настояващо. За внимание, за усещане, за присъствие. Защото изкуството е противоотрова срещу забравата – на себе си, на чувствата, на света.

Времето изтрива всичко – лица, имена, улици. Но една картина остава. Един текст, една мелодия, една инсталация – те замразяват момент, който би изчезнал, ако не бе уловен. Художникът, музикантът, писателят, режисьорът – всички те улавят, спират и запечатват. В разрез с логиката. В ритъм с душата.

Изкуството не е бягство, а завръщане. То ни напомня за онова, което често изтласкваме – болката, желанието, страха, екстаза. Всеки творец рискува – с всяка нова форма, с всяко необяснимо решение, с всяко отклонение от нормата. И точно там е силата – в това да не се подчиняваш на удобното.

Истинското изкуство е неудобно. То не се вписва, не се продава лесно, не се харесва от всички. Но точно в това е неговата роля – не да утешава, а да събужда. Да поставя въпроси, дори когато няма отговори. Да вади от сън, да променя погледа, да предизвиква тишина след себе си.

Творецът е човек, който не може да премълчи. Нито пред красотата, нито пред болката. Той не създава, защото е забавление. Създава, защото е нужда. Защото, ако не го направи, светът ще бъде по-беден, по-тих, по-сив.

Публиката не винаги разбира, не винаги приема. Но истинското произведение не се нуждае от обяснение. То влиза под кожата или минава покрай теб. Остава, ако е трябвало да остане. И ако веднъж те докосне – никога не си същият.

В едно общество, наситено с бърза консумация и моментна стойност, изкуството е лукс. Но не материален. А емоционален, интелектуален, духовен. Луксът да спреш. Да се загледаш. Да бъдеш докоснат. Да не си безразличен.

И именно в това, че изкуството отказва да бъде забравено, се крие неговата вечна истина – то не е просто отражение на живота. То е негово разширение.