В съвременното изкуство скулптурата често е на границата между предмет и концепция. Тя съществува не само като физическо тяло, но и като носител на смисъл, като въпрос, поставен в пространство. Тя може да бъде бетонен блок, поставен в средата на галерия, или мрежа от нишки, висящи от тавана. И двете неща са валидни, защото не са просто „красиви“, а защото предизвикват.
Скулпторите днес не търсят идеалната форма. Те търсят истина. Понякога сурова, понякога тиха, но винаги лична. В света на конвейерна визуална култура, в който естетиката често е комерсиална, скулптурата е останала последната зона на бавност. Тя не може да бъде скролната, не може да бъде прелистена. Трябва да бъде преживяна.
Публиката днес не е пасивна. Тя често участва – докосва, преминава през, променя инсталацията. Това е част от процеса. Скулптурата става живо тяло – не чрез движение, а чрез взаимодействие. А понякога, именно отсъствието на контакт – дистанцията – поражда най-силния ефект.
Традиционните материали като бронз и камък вече съжителстват с пластмаса, текстил, видео и дори звук. Границите се размиват. И в това размиване възниква свобода – свободата да се изразяваш без ограничения.
Днешният скулптор е създател на пространство. Той не прави статуи – той прави въздействия. Поставя тялото ти в ситуация, в която то трябва да реагира. Изкуството става нещо, което не само се гледа, но се живее – в момента, в мисълта, в кожата.
