„Колибри“ предлага на ценителите на изтънчената проза ново българско издание на едно от най-значителните произведения на френския писател и Нобелов лауреат Андре Жид. Публикуван в оригинал през 1925 година, „Фалшификаторите“ изпъква с експерименталната си форма и структура на метароман. Преводът е дело на Иво Христов.

„Фалшификаторите“ рисува проницателен и фино напластен портрет на група французи, които непрекъснато са в режим на анализ и самонаблюдение. Нелинейният сюжет проследява динамиката на психологическите състояния и преживявания на тези взаимосвързани герои, предимно млади мъже, които преживяват лични кризи и морални дилеми в стремежа към изграждане на собствена идентичност. Творбата се откроява насред цялостното творчество на Андре Жид не само с жанровата си специфика и похвати, но също като обхват и мащаб, и е спрягана като първия „роман за романа“ във френската литература. Написан през междувоенния период, „Фалшификаторите“ проблематизира буржоазните норми, oтразявайки променящите се морални ценности.

Андре Пол Гийом Жид (1869–1951) е писател и хуманист, автор на пиеси, романи, есета, пътеписи, автобиографични книги и стихосбирки, литературен критик, преводач на Уитман, Шекспир, Конрад и Рилке на френски език. През 1947 г. е удостоен с Нобелова награда заради своите „всеобхватни и художествено значими текстове, в които проблемите и положението на човека са представени с безстрашна любов към истината и остра психологическа проницателност“.

В началото на 1900 г. Андре Жид е широко известен като литературен критик, а през 1908 г. е сред основателите на „La Nouvelle Revue Française“, литературно списание, обединяващо прогресивните френски писатели до Втората световна война. До 20-те години на миналия век Жид е известен главно в авангардните литературни среди, сетне се превръща в силно влиятелна, макар и противоречива фигура.

В настоящото издание е включена ексклузивна илюстрация на Теодор Ушев, а художественото оформление е дело на художника Иво Рафаилов.

Андре Жид - „Фалшификаторите“

„Сега е моментът да ми се счуят стъпки в коридора“ – си рече Бернар. Той повдигна глава и се вслуша. Но не: баща му и по-големият му брат бяха заети в Съдебната палата, майка му беше на гости, сестра му – на концерт, а колкото до най-младия брат, малкия Калу, всеки ден след училището посещаваше пансионат. Бернар Профитандийо бе останал вкъщи, за да заляга над зрелостните си изпити: оставаха му само три седмици. Семейството уважаваше неговата самота, но не и дяволът. Макар да бе съблякъл сакото си, Бернар едва поемаше дъх. През отворения към улицата прозорец влизаше само топлина. Челото му бе плувнало в пот. Една капка се стече по носа му и оттам падна върху писмото, което той държеше в ръка.

„Ще мине за сълза – помисли си той. – По-добре да се потиш, отколкото да плачеш.“

Да, датата беше красноречива. Нямаше място за съмнение, ставаше дума за него  – Бернар. Писмото беше адресирано до майка му; старо любовно писмо отпреди седемнайсет години, неподписано.

„Какво означава този инициал? „В“, което можеше да бъде взето също и за „Н“... Удобно ли е да попитам майка ми?... Нека се доверим на добрия ѝ вкус. Свободен съм да си го представя като някой принц. Каква полза, ако науча, че съм син на негодник? Да не знаеш кой е баща ти, ти спестява страха да приличаш на него. Всяко разследване е обвързващо. Нека запазим от това само избавлението. Да не се задълбочаваме повече. Стига ми толкова за днес.“

Бернар сгъна писмото. То беше от същия формат като другите дванайсет в пакета. Пристягаше ги тънка розова панделка. Не му се наложи да я развързва, просто провря писмото обратно. Сложи връзката пликове в кутията, а кутията – в чекмеджето на конзолата. Самото чекмедже не беше отворено, той бе проникнал до него отгоре. Бернар размести разкованите дървени летви, които трябваше да бъдат покрити от тежка ониксова плоча. Положи я леко и предпазливо, а отгоре ѝ постави два кристални свещника и обемистия стенен часовник с махало, който се бе заел да поправя.

Часовникът отмери четири удара. Бернар го бе сверил.

„Господин съдия-следователят и господин адвокатът, негов син, няма да се върнат преди 18 часа. Имам достатъчно време. Трябва господин съдията, като се прибере, да намери на бюрото си хубавичкото писмо, с което ще го информирам, че си отивам. Но преди да го напиша, чувствам огромна нужда да освежа малко мислите си и да намеря скъпия ми Оливие, за да си подсигуря убежище, макар и временно. Оливие, приятелю, време е да поставя на изпитание твоето благоразположение, а ти да ми покажеш колко струваш. Красивото в нашето приятелство бе, че никога досега не си бяхме послужили един с друг. Какво пък! Не е чак толкова досадно да поискаш една забавна услуга от някого. Неудобството е, че Оливие няма да е сам. Както и да е! Ще намеря начин да го видя насаме. Искам да го ужася със спокойствието си. В изключителни обстоятелства се чувствам най-естествен.“

Улица Т., където Бернар Профитандийо бе живял до този ден, се намираше в непосредствена близост до Люксембургската градина. Там, на алеята над фонтана „Медичи“, имаха навик да се събират всяка сряда между 16 и 18 ч. неколцина негови съученици. Разговаряха за изкуство, философия, спорт, политика и литература. Бернар бе вървял много бързо, но преминавайки през решетестата входна врата, забеляза Оливие Молиние и забави ход.

В този ден беше по-многолюдно от друг път, без съмнение поради хубавото време. Имаше и новопоявили се, които Бернар все още не познаваше. Озовал се пред погледа на другите, всеки един от младежите се заемаше да играе някаква роля и губеше почти напълно непринуденото си държане.

Оливие се изчерви при приближаването на Бернар, незабавно напусна младата дама, с която разговаряше, и се отдалечи. Бернар беше най-близкият му приятел, ето защо Оливие си даваше вид, че не го търси, а понякога дори се правеше, че не го забелязва.

Преди да стигне до него, Бернар трябваше да премине покрай няколко групи и тъй като и той се преструваше, че не търси Оливие, се разтакаваше.

Четирима негови съученици бяха наобиколили един дребен човек с брада и пенсне, значително повъзрастен от тях, с книга в ръка. Това беше Дюрмер.

– Какво искаш  – казваше той, обръщайки се към един от тях, но видимо доволен, че го слушат и останалите. – Стигнах до трийсета страница, без да намеря нито един цвят, нито една дума, която да рисува. Той говори за някаква жена, а аз дори не знам дали роклята ѝ е червена или синя. Когато няма цветове, просто не виждам нищо. – Но тъй като другите, изглежда, не го вземаха на сериозно, той почувства нужда да преувеличава и наблегна: – Абсолютно нищо!

Бернар не слушаше глаголстващия. Смяташе, че ще е неудобно да се оттегли толкова бързо, но вече надаваше ухо към друга група спорещи зад гърба му, към които се бе присъединил Оливие, след като бе напуснал младата дама. Един от тях, седнал на пейката, четеше „Аксион Франсез“.

Колко сериозен изглежда Оливие Молиние на фона на всички останали. При това е измежду най-младите. Почти детското му лице и погледът свидетелстват за преждевременно съзрялата му мисъл. Лесно се изчервява. Нежен е. Напразно се старае да е учтив с другите, незнайно каква скрита резервираност и свян кара другарите му да го държат на разстояние. Това го измъчва. Без Бернар щеше да му е още по-тежко.

От любезност Молиние се бе заслушал за момент в разговора на всяка една от групите, също както правеше Бернар сега, но нищо от чутото не го заинтригува.

Беше се навел над рамото на четящия. Без да се обръща, Бернар го чу да казва:

– Грешиш, че четеш вестници. Това те задръства.

Другият отговори троснато:

– А пък ти позеленяваш, щом чуеш да се говори за Морас.

Някой запита с подигравателен тон:

– Забавляват ли те статиите на Морас?

Другият отвърна:

– Не, дразнят ме, но мисля, че е прав.

Четвърти човек, чийто глас Бернар не познаваше, се намеси:

– А ти намираш за повърхностно всичко, което не те отегчава.

Първият контраатакува:

– Смяташ ли, че да си глупав, е достатъчно, за да бъдеш оригинален?

– Ела!  – тихо рече Бернар, като сграбчи Оливие за ръката и го отведе няколко крачки встрани. 

– Отговаряй бързо, нямам време. Нали ми беше казал, че не спиш на един етаж с твоите родители?

– Показах ти вратата на моята стая: води към стълбището на полуетажа, преди да се стигне до нашия апартамент.

– Каза ми също, че брат ти спи при теб.

– Жорж? Да.

– Само двамата ли сте?

– Да.

– Малкият знае ли да мълчи?

– Ако се наложи. Защо?

– Чуй. Напуснах дома си или най-малкото ще го напусна тази вечер. Все още не знам къде да отида. Ще ме приемеш ли за една нощ?