Новият роман на Андрей Велков „Реквием за една държава“ (издателство „Фама 1“) представлява взривоопасен литературен коктейл от жанровете политически трилър, алтернативна история и социална сатира, който без съмнение ще даде на читателите си, освен огромна доза забавление, и повод за задълбочен размисъл. Поради перспективата и разглежданата тематика, съвсем не е изключено книгата да предизвика и сериозен обществен дебат. Действието в този пети поред роман на Велков обхваща повече от четвърт век история, която се развива в измислената държава Ългария – страна, в която преходът след падането на социалистическия режим меко казано не е протекъл особено успешно и нормалността постепенно е започнала да изглежда като мираж. Демокрацията е само за декор, корупцията царства навсякъде, съдебната система и службите са превзети, медиите са овладени, а в политиката вече почти няма добри хора, за сметка на глутницата безпринципни продажници, национални предатели, бивши ченгета и настоящи престъпници, които уж представят народа си, но всъщност работят в интерес единствено на своите тайни господари – вездесъщите кукловоди, които реално и за секунда не са изпускали контрола върху лостовете на властта.  

Из страниците на „Реквием за една държава“  читателите ще срещнат абсурдни герои, чието съществуване не би било възможно в сюжет, базирана на действителността - бивш монарх-министър-председател, мутра-кмет, физкултурник-министър, наркодилър-депутат, агент от службите-партиен лидер и още много други такива нелепи, невъзможни, а често и комични образи. Това всъщност обяснява изреченията, с които Велков започва романа: „Всяка прилика в книгата с действителни лица и събития е случайна и плод на авторовото въображение. Когато започнете да четете, ще разберете, че горните думи, наред с всичко друго, звучат и успокоително, защото би било ужасяващо и абсурдно, ако описаните лица и събития бяха реални. За щастие няма как това да е така, защото всъщност действието не се развива в нашия свят, а в една паралелна и изключително неприятна вселена, която само прилича на нашата. Затова с голямо облекчение повтарям: Всяка прилика в книгата с действителни лица и събития е случайна и плод на авторовото въображение. А отговора на въпроса дали тази книга е алтернативна история, карикатура, преекспонирана гротеска, социална сатира, форма на протест или дори предупреждение, оставям на Вас...“

Ето как е описан сюжетът на задната корица: „Ангел е бивш учител, който губи всичко и става бездомен алкохолик. Мануела още не е навършила петнайсет, когато е принудена да проституира на междуградски път. Тази книга е историята на следващите близо три десетилетия от животите им и е разказ за това как те се превръщат в двама от най-могъщите и важни хора в една завладяна от мафията държава, в която преходът е бил бутафорен, политическите и икономическите процеси са дирижирани от кадри от службите на стария режим, които от сенките безскрупулно дърпат конците на всички и на всичко, като по този начин крадат не само настоящето на сънародниците си, но и техните бъдеще и възможност за нормален живот.“

А един от най-утвърдените и добри български писатели казва за романа следното: „Велков не просто се завръща, а се завръща с най-добрия си и най-забавен роман, сервиран до сега. И влита в съзнанието на читателя с финеса, елегантността и чувството за такт на свръхзвуков бомбардировач. В ръцете си държите алтернативната история на българския Преход, през погледа на неговите Кукловоди – история, която те определено не биха се радвали вие да прочетете.“ - Радослав Парушев

Андрей Велков е роден през 1977 г. в София. Политолог и маркетолог. Автор на романите „Български психар“ (2012), „Хрониките на Звеното“ (2014), „Няма закога“ (2016) и „Ерата на паниката“ (2021)“, няколко филмови сценария и много разкази.

Откъс от „Реквием за една държава“ от Андрей Велков

В този момент влезе Имеон. Приближи се към тях и се засуети, видял, че председателското място е заето. Сега не приличаше на невестулка, а по-скоро на суетен, червендалест и плешив лалугер, който по някакво стечение на обстоятелствата е придобил човешки облик.

Юбен му махна към стола срещу Ангел.

– Ето Имеон пристига  – запя фалшиво, – воеводи си зове. Хайде сядай, царю честити, защото имаме да ти предадем директно нови заповеди от централното командване.

– Ама аз си мислех, че Илчо сам ще…

– Илчо сам няма да, както се вижда, а ще сме ние с Ангел. Господин Онстантинов си има по-важни работи от това да се занимава с теб. Затова сега сядай и слушай.

В залата отново влезе Анев, зад когото ситнеше младо момиче, носещо табла с кана кафе, чаши, захар, мляко. Сервира набързо, а началникът на правителствения кабинет тръгна да сяда до Имеон, който междувременно се беше настанил. Оцев го погледна и каза:

– Тояне, няма да се нуждаем от теб сега. Благодаря ти.

Анев за момент се стъписа, погледна към царя, който не отвърна на погледа му, а остана загледан в плюшената червена покривка. После се окопити.

– Ако ви трябвам за нещо, ще съм в кабинета си. 

Никой не му отговори и той побърза да напусне помещението. Чак когато излезе, Имеон вдигна глава и каза:

– Аз дори не съм знаел, че тези две сгради са свързани.

– Е, вече знаеш. Често ще се виждаме тук.

– Колко често?

– Колкото ти кажем. Слушай сега… Ангеле, ако пропусна нещо, ме допълвай, моля.

След това много стегнато обясни на новия министър-председател какво се иска от него – как Ългария трябвало недвусмислено и категорично да заяви своето желание да стане част от Вропейския съюз, как трябвало да се набляга на стабилността, на борбата с корупцията и налагането на демократични порядки. В един момент Имеон не издържа и го прекъсна:

– Е, добре, как така борба с корупцията? Как така? Всички тези, които ми сложихте за депутати и министри, те са…

– Те са такива, каквито са. За всичко са помислили глави по-умни и учени и от моята, и от твоята, царю честити, та съответно недей да се тормозиш с излишни мисли. Стига толкова хаос, ужас и паника, както се случваше покрай твоя предшественик. Време стана да сложим ред в усвояването и да оптимизираме финансовите потоци. Всичко ще е идеално, а ти ще останеш предоволен – нали все пак си лице, ще има за теб доволна порция от всичко, а и нали си искаш имотите. Сега само трябва да си гъвкав и отзивчив…

– Е, да, имотите, да, ама има цели министерства, където аз сега въобще няма да знам какво ще се случва. Особено онова, което дадохте на господин Оган…

– Ти господин Оган няма да го мислиш. За него ще имаме грижата ние. Ще има и за теб ползи от това министерство, бъди спокоен, само не се пречкай и се въздържай от солови акции. И без това имаш да оправяш държавата за осемстотин дни, както наскоро обеща на ългарския народ. – Погледна Ангел и му намигна. – Моето скромно мнение е, че тази държава не за осемстотин, а и за осем хиляди дни няма шанс да се оправи, но нищо, градивно е сега да има хубави и позитивни послания. Както ти казах преди, искам всяка втора твоя дума пред медиите вече да бъде „вроинтеграция“, „стабилност“, „прозрачност“, „борба с корупцията“, „морал“ – знаеш сам, че не е важно какво казваш, а то да звучи убедително. Уверен съм, че ще се справиш блестящо с това – резултатът ти от изборите е доказателство и никой не може да отрече, че си талант. А сега ще станеш талант-мултимилионер. И то такъв с върнати замъци и гори. Хайде, цар няма да си никога повече, знам, че го искаше, но и министър-председател хич не е лошо, ще се съгласиш, нали? Но сега не ни позволявай с Ангел да ти отнемаме повече от времето, а ставай и отивай да се занимаваш пак с онези важни държавни дела, от които така грубо те откъснахме…

Имеон, колкото и да изглеждаше невъзможно, почервеня още, но бързо се овладя, защото стана и делово се ръкува с двамата. Дори се усмихваше, но очите му останаха студени, като Ангел май за секунда мярна в тях нещо като омраза, но може би само му се беше сторило.

Премиерът почти беше излязъл, когато Оцев го спря. Стана и отиде до него. Сложи ръка на рамото му:

– Още едно нещо. Искаме онзи симпатяга, твоят бодигард Ойко, да го назначиш за главен секретар на МВР.

Имеон се задави.

– Ама как така?

– Така, така. Действай. Илчо така нареди.

– Е, няма ли онзи отсреща да се противи – бившият монарх посочи сградата на президентството.

Юбен го тупна приятелски по гърба.

– Онзи отсреща иска да е президент още един път и реално ще направи всяко нещо, което поискаш, за да получи подкрепата ти. За всичко сме помислили, ти просто изпълнявай и не спирай да ръководиш умело държавата. Вярваме в теб.

Имеон поклати глава, сякаш за момент искаше да каже нещо, но се отказа и излезе. Оцев се върна на масата и седна на стола, на който допреди малко беше седял бившият цар.

– Ще берем яко ядове с този сладур – отпи от чая. – Отсега го усещам. Дано не изчатка като предишния. Хубавото е, че този го държим здраво. Хем имаме компромати, хем е алчен та дрънка. А и имотите.

– Той не каза ли скоро по телевизията, че няма да има никакви претенции към тях.

Юбен погледна Ангел и му се усмихна.

– Ангеле, голям си вече и е време да спреш да обръщаш внимание какво говорят хората и да гледаш само какво правят. Думите са нищо.

Ангел кимна.

– А какво за Оган? Какво за министерството му?

– Това е дълга история. Ще ти разкажа за целия проект с неговата партия – там е много сериозна играта, а тепърва сме планирали да става и още по-сериозна. Няма да ни стигне времето за детайли сега, само ще ти кажа, че това министерство скоро ще разпределя едни вкусни милиарди от Вропа по предприсъединителни програми и ние тези милиарди трябва да си ги приберем за нас…

– Е, как за нас? Не са ли те целево за хората, да живеят по-добре…

Оцев се засмя:

– Как живеят хората не е имало и никога няма да има значение. Не е важно те как живеят, а ние как живеем. Разбери това и го разбери добре – за да живеем ние добре, масата трябва да живее зле. За да имаме много ние, те трябва да имат малко. Ако се разруши този порядък, ще станем като онези заблудени либерални феи на запад. А ние не искаме това, нали?