Изкуство „Портокал с часовников механизъм“ от Антъни Бърджес – дръзката...

„Портокал с часовников механизъм“ от Антъни Бърджес – дръзката класика на XX век в ново издание

- Реклама -

Иконичната дистопия се появява с твърди корици.

Скандален, дързък, безмилостен в своето оголено до кост послание – романът на британския писател и класик Антъни Бърджес „Портокал с часовников механизъм“ е публикуван през 1961 г. и от тогава досега покорява и смайва вече няколкопоколения читатели, а филмовата адаптация на гения Стенли Кубрик се превърна в един от 100-те шедьовъра на световното кино.

И макар да са минали толкова години, „Портокал с часовников механизъм“ се появява отново на български език в ново луксозно издание с твърди корици в майсторския превод на Мариана Мелнишка и с корицата на художника Дамян Дамянов (изд. „Сиела“), за да припомни, че срещу бунта на младостта винаги ще се изправя бруталната власт, а очарованието на хаоса винаги ще се сблъсква с натрапеното подчинение чрез промиването на мозъци.

„Трябва да има лидер. Дисциплина е нужна“ 

И този лидер е Алекс – ветеран от поправителните домове с особени заслуги, защото „краде, раздава толчоци, разкървавява с блейзър и фъка мацките насила“, а междувременно се възвисява с музиката на Хендел и Бетовен. Всеки лидер си има банда. И Алекс не прави изключение. И четиримата –  контета, носещи се по последния писък на фешъна. Но и друзя, способни на най-немислимите жестокости, за да се противопоставят на тоталитарния свят, в който живеят. И без да търсят оправдание за действията си. Докато един ден правосъдието не се опита да ги сграбчи…

Системата или индивидът е изворът на злото в едно общество?  Може ли това зло да бъде превъзпитано? Или то е бурен, така сраснал с човешката душа, че никога не може да бъде изтръгнат? Крайностите на свободната воля или крайностите на тоталитарното управление могат да бъдат по-пагубни?

 „Същество, способно да върши само добро или само зло, е като портокал с часовников механизъм –  на външен вид уж жив организъм с привлекателен цвят и сладък сок, но същността му е само механична играчка с часовникова пружина, навивана от Бог, Дявол или някоя всемогъща обществена машина… Човекът не бива да бъде унизяван, като бива командван чрез животинските си рефлекси или заставян да се подчинява на механични закони.“

Глобализираният език на романа, възхитителна амалгама от различни езици, предаден вещо и проникновено от преводачката Мариана Мелнишка, въздейства на читателите на подсъзнателно ниво, където природните инстинкти са приспани под булото на цивилизацията – готови обаче в миг да се развихрят в неудържима вакханалия от насилие и разруха.

Садистичен в своя сюжет, феноменален в стила си, „Портокал с часовников механизъм“ е иконична и безмилостна дистопия, притча на всяко време, която не бива да бъде забравяна.

Из „Портокал с часовников механизъм“ от Антъни Бърджес

1

– И кво ще се прави сега, а?

Бяхме аз, тоест Алекс, и моите трима друзя, тоест Пьотр, Джорджи и Смотания Дим, заседнали в милкбара Корова, докато си блъскахме мозъците какво да правим в тая шибана зимна вечер, дарк като в тунел и холодна, само че суха. Корова милкбар беше местечко, където сервираха молоко плюс, ама вие, братлета мои, може и да не си спомняте какви бяха тия барове, че нали напоследък нещата се чейнджат с такава скорост, та всеки бърза да забрави, пък и кoй ти вече да чете газети. Там, значи, се пиеше стронг молоко. Нямаха лайсънс за алкохол, но законът още не ги спираше да пробутват ония новите химични гадости и да ги сипват в кравето молоко, тъй че като го изгълташ я с vellocet или syпthemesc, я с drencrom или две-три други синтетики, за петнайсетина минути ти става толкова хорошо, все едно те носи сам Год и всичките му Светии и Ангели, а мозга ти го прорязват мълнии. Или си цокаш онова режещо мляко, както му викахме тогава, и усещаш как сам се точиш за някъв дърти трик двайсет към един… Ей така се черпехме оная вечер, от която започвам сейчас май стори.

Покетите ни бяха пълни с денги, та нямаше нужда да крадваме още кеш, като фраснем някой дедик в тъмното и докато смотрим как плува в блъд, да броим плячката и да делим на четири, нито пък да прилагаме шокова терапия на някоя дърта проскубана пуйка в магазинчето ѝ, после хо-хо-хо да се ометем с мангизите ѝ. Защото, както се казва, кинтите не са всьо.

Трябва да ви кажа, братлета, че и четиримата си бяхме контета и се носехме по последния писък на фешъна, а по онова време това бяха черни брюки плътно по бедрото и с оня гумен щит отдолу, точно на чатала, дето хем пази, хем изпъква на точната светлина. Моят щит беше с форма на паяк, на Пьотр беше като хенд (длан де), Джорджи, имаджин, се беше накичил с един флауър, а Смотания Дим си бе лепнал клоунски фейс (лицо, значи) с poгa, че нали си нямаше понятие кое какво е и беше (несъмнено и за най-големия Томаневерник) най-смотаната мъгла от четирима ни. Освен това носехме вталени якета до кръста без ревери, но с дебели подплънки – викахме им „плечо“ – за заблуда, че сме големи буци. На вратовете си връзвахме, братче, от ония белезникави кравати, същинско пататенено пюре, раирано с вилица. Волосите си пускахме не много дълги и бяхме обути с едни жестоки чепици, само за ритници.

– И кво ще се прави сега, а?

На бара седяха една до друга три девочки, но ние бяхме четирима малчики и обикновено го давахме един за всички, всички за един. Ония зози бяха и те наконтени по последна мода, на головите с виолетова, зелена и оранжева перука, всяка от които по мои сметки струваше почти колкото заплатата им за цял месец, и гримирани в тон (с всичките рейнбоу цветове около глазите и с ярък липстик на джуките). Бяха с дълги черни съвсем прави роклета, а на грудите си имаха малки сребристи баджове с различни момчешки имена по тях: Джо и Майк, и так дале. Сигурно бяха имената на малчиките, с които се е чукало всяко маце, преди да стане на четиринайсет. Те смотреха все към нас и axa дa им предложа (c половин poт, ъфкорс) тримата да отскочим за малко секс, пък Смотания Дим да го оставим, защото и без това стигаше да му купим четвърт литър молоко с по-яка доза synthemesc вътре, но нямаше да е феър плей. Дим беше очен, очен мърляв и мъгляв като името си, ама се биеше като на хороршоу и риташе яко с чепиците.

– И кво ще се прави сега, а?

Человекът, пльоснат до мен на онова болшое долгое плюшено канапе покрай трите стени, бе изцъклил глази и ломотеше нещо като „Блудкави творби от Аристотел… цик-лами на екскурзия… все по-захитрели…“. Явно той вече се беше отнесъл и кръжеше някъде далеч в пространството, а аз знам какво е, защото съм го опитвал като всеки, но по онова време вече смятах тия работи за страхопъзльовщина, братлета мои. Излокваш проклетото молоко, оцъкляш се и те наваля мисълта, че всичко вокруг е някак отминало. Не че не скиваш ясно като бял ден масите, стереото, мацките и малчиките, но те хем са там, хем вече ги няма. После си един такъв, като хипнотизиран, вторачен в чепика си или върха му, или в някой нокът, и в същото време усещаш, че те държат за проклетия врат и те друсат като да си кошка. Друсат те, друсат, докато нищо не ти дреме и чакаш да ти пожъл-тее чепикът или нокътят и да става все пo-жълт и пo-жълт донемайкъде. А почнат ли светлините да се пръскат като бомби и чепикът ти или нокътят, или пък някое грязно петно на брюките вземе да става такое биг, биг, биг, по-биг от целия свят и тъкмо да се изправиш пред Дядо Боже… всичко свършва. Връщаш си се тук с хленч, зинал рот и скоро надаваш вой бууу-ухуух-уу. Цялата работа може да е много плежър, ама си е от шубе и нищо повече. Не си пратен на тая земля само за да си общуваш с Год, я! Такива неща изцеждат цялата сила и гoтcкoтo у человека.

– И кво ще се прави сега, а?

Стереото свиреше и голосът на певеца се чуваше ту от единия край на бара, ту от другия, изчезваше към тавана и отново се спускаше с реверберации от стена до стена. Бърти Ласки кричеше оня древен сонг, наречен Дереш кожата ми[1]. Едната от трите птици на бара, оная със зелената перука, издуваше и свиваше корем в такт с тъй наречената музика. Усещах как режещото мляко вече действа и бях готов за един туенти-ту-уан. Така че излаях като псе „Давай навън!“ и фраснах старичока до мен. Извъртях му един хорошичък по ухото, но той не усети нътинг и продължи да бръщолеви своето „Телефонически логическо, щом фарфароните запър-порят…“. Нищо, ще го почувства, и то как, щом дойде на себе си и се върне на земята.

– Къде движим?

– Просто така, ще крачим и ще скиваме какво ще изникне… О, май литъл брадърс.

И тъй, изсипахме се ний в бездънната зимна ноч, поехме по булевард „Марганита“, после свихме по Бутби авеню, където попаднахме точно на каквото търсехме, маленка джоук за начало на вечерта. Беше един старик треперушко с вид на тийчър, с очки на носа, зинал срещу холодния нощен въздух. Носеше книги под мишница и една парцалива умбрела и идеше откъм Общинската книготека, ползвана от все по-малко люди в наши дни. Мръкнеше ли се, такива старовремски буржоа не се срещаха по улиците – едно че полицията не беше инъф, пък и смелчаги като нас се навъртаха наоколо, та тоя учен человек единствен се влачеше по авенюто. Доближихме го съвсем учтиво и аз го заговорих:


[1] Става дума за шлагера на битническото поколение You blister my paint, изпълняван от Бърти Ласки през 1960 г., когато е писана книгата. (Всички бележки под линия са на преводача.)

Последни новини

Започва отбелязването на 80 години от рождението на Стефан Данаилов

Специалната програма за отбелязването на 80 години от рождението на Стефан Данаилов започва днес.

Актьори от Народния театър с отворено писмо до президента в защита на директора

Актьори от Народния театър „Иван Вазов” изпратиха отворено писмо до президента Румен Радев, културния министър Велислав Минеков...

Явор Гърдев за казуса с Народния театър: Има път към изход

"Има път към изход. Определени въпроси не могат да се разрешат с административни мерки. Директорът на Народния...

Връчването на наградите „Оскар“ във всичките 23 категории ще бъде предавано на живо

На церемонията за наградите "Оскар" догодина зрителите ще могат да проследят на живо връчването на статуетките във...
- Реклама -
- Реклама -