Изкуство Владимир Тодоров: Неуспехът е по-интересен от успеха

Владимир Тодоров: Неуспехът е по-интересен от успеха

- Реклама -

Неуспехът е по-интересен от успеха. Той много повече ни учи. Успехът често те главозамайва и те кара да не мислиш много правилно, каза пред БТА режисьорът, сценарист и аниматор Владимир Тодоров. В рамките на Празниците на изкуствата „Аполония”, които се проведоха в Созопол в периода 28 август – 5 септември, бе прожектиран неговият късометражен анимационен филм „Мечтател”. 

В понеделник Тодоров участва и в дискусионния форум „Цената на успеха”, който среща созополската публика с доказани имена от различни изкуства. Модератор на срещата бе Чавдар Гюзелев, а в разговора активно се включиха Любен Дилов – син и проф. Божидар Манов. 

По време на срещата в морския град Владимир Тодоров разказа за работата си с някои от световните имена в киното – като Стивън Спилбърг, Тим Бъртън и Том Ханкс. Разкри какви са били предизвикателствата пред него, когато взема решение да се премести първо в Лондон, а след това и в Лос Анжелис, където работи в един от най-големите филмови студиа. Тодоров разказа и за участието си във филми като „Хари Потър”, „Стюард Литъл”, „Беоулф” и др.

Пред БТА Владимир Тодоров посочи какво го е провокирало да създаде авторския си филм „Мечтател”, как се е насочил към киното и как всъщност изглежда успехът през неговите очи. 

В рамките на Празниците на изкуствата в Созопол представяте Вашия късометражен анимационен филм „Мечтател”. Как се появи идеята за него?

– Аз имам един филм преди “Мечтател”, който се казваше “Трепет”. Това беше замислено като част от трилогия. Сюжетът е за един самотник, който в края на краищата намира любовта в един антиутопичен свят. Няма да се получи трилогия, защото отнема доста време. Филмът е без думи, има силна символика, няма кохерентна история, която да има начало, среда и край. В тези късометражни филми се опитваме да предадем посланията чрез символи, чрез изображения. 

Сюжетът на „Мечтател” е провокиран от войната в Сирия – тези разрушения, които гледах тогава, и как една култура, която е градена хиляди години, изведнъж рухва. Възрастните вършим подобни бели и след това оставаме децата ни да ги поправят. Следващите поколения да ни оправят бакиите. Във филма става въпрос за едно дете, което е оставено само и трябва да се оправя само в този разрушен свят. Това ме провокира и след това започнах да мисля как да го обърна на история, която да стои на екран. Това е началото. 

Как протече работният и творчески процес?

– Протече трудно. Не за друго, но аз сам се набутах в една техника, която няма как да делегирам на някой друг, т.е. само аз мога да го правя. Той е нещо смесено между кукла, дигитален бекграунд и след това на фотошоп правя междинните фази. Това е нещо, което не е познато и не се ползва. Дори и да имах по-висок бюджет, не можех да взема аниматори да си разпределим работата, а за сам човек отнема много време.  Затова ми трябваха около две години, за да го завърша. Накрая вече не можех да го понасям, както обикновено става в анимацията – писва ти.  

Кога творчеството се появи в живота Ви и как избрахте това да бъде Ваша професия?

– Тази конкретно професия, филмовата, я избрах по-късно, но творчеството се появи в съвсем ранна възраст. Може би бях на около три години, когато започнах да си правя светове от пластилин. И понеже съм роден в социализма, тогава нямаше много играчки, аз си създавах сам играчки, крепости, пиратски кораби, какво ли не съм правил. Оттам това прерасна в рисуване, по-късно учих в художествена гимназия. Имаше една праволинейна предначертана стратегия да се продължи в Художествената академия и някъде там нещо се пречупи, защото киното винаги ме е интересувало. Така реших, че анимацията е нещото, което събира и киното, и рисуването. Дълги години бяха нулеви в НАТФИЗ, но се отвори един курс, аз се шмугнах там, и това ми обърна изцяло посоката. След това вече влязох и в голямото кино и там се обърнаха няколко пъти нещата. Не се бях занимавал с анимация 17 години. И когато започнах да правя тези филмчета, мислех, че няма да мога да се справя, че съм забравил. Но то е малко като карането на колело, не се забравя.

А как стигнахте до Лос Анджелис?

– Преди Лос Анджелис бях около десетина години в Лондон. През 90-те години, когато тук всичко се разпадна, включително и нашата анимационна студиа в Бояна, всички тръгнаха нанякъде. И аз с едни колеги случайно намерихме една обява, от едно анимационно студио в Лондон, което търси аниматори. Пратихме си документите и за изненада те ни взеха на работа. Там открих, че това е студио на Стивън Спилбърг, не го знаех от обявата. И всъщност попаднахме направо в дълбоката вода. Когато това студио там го затвориха, го преместиха в Лос Анджелис, а аз подписах договор с новото – „Дриймуъркс“, което се създаде тогава. Но се отвори нещо друго, а на мен не ми се ходеше в Лос Анджелис, отказах се от този договор. Поостанах още няколко години, после така се случи, че цялата работа отиде към Лос Анджелис и аз просто последвах работата. 

От всички проекти, по които сте работил, кой е бил най-голямо предизвикателство за Вас?

– Всеки един е бил и продължава да бъде. Аз не мога да кажа, че имам такава рутина, че всичко го правя със затворени очи. Всеки път, когато започна нещо, е абсолютно неизвестно. Подхождам със страх, с едно такова притеснение дали ще се получи. Предизвикателство, чисто професионално, би трябвало да нямам, но всеки път имам, в този смисъл. Някак всеки път е борба, всеки път е ново, независимо, че си приличат много от нещата. Така че всеки един път е бил някакво предизвикателство, някакво препятствие, което трябва да се прескочи, да се преодолее. 

А как се прави дизайн на типажи?

– Естествено, всичко започва от сценарий, трябва да има текст. Да вземем “Хари Потър” например. Преди да се стигне до сценарий, имаме вече книга. Това трябва да се адаптира в образи, там пристигат такива като мен и казват „Дай да видим как изглежда този кентавър, този трол или това куче с три глави”. Обикновено се започва със скици, работим с режисьора, с художник-постановчика. Това е процес, понякога става бързо, понякога отнема една година тази предподготовка. Тези филми са скъпи и всичко трябва да е първоначално ясно, за да не се губи време, след като се влезе в продукция. Да е ясно какво ще се случва в постпродукцията, защото там вече се оскъпява. Тоест – това е най-ранният период, в който тези изображения  се решават, заключват се и се казва как ще бъдат. Най-сладко е, защото се започва от нищо. Това е моментът, в който имаме пълна свобода. След това в продукцията започват да ти дишат във врата. Тук ни оставят на мира да си играем , наистина е малко като игра цялото това нещо.

Нямате ли усещането, че като се говори за анимационно кино, става дума за детско кино?

– Аз винаги съм се дразнел от това нещо. За мен винаги това е било форма на кино, не го деля на жанрово, детско, за възрастни. А много хора го възприемат като нещо несериозно – това е за деца и трябва да има смешка, нещо карикатурно. Аз затова се опитвам да ги правя тези филми така, че да изглеждат все едно са заснети, а не нарисувани, почти нямат и смешка. Бягам от това като от чума, защото се дразня, че така се възприема. Анимацията е просто друга форма на кино, а не жанрово нещо. Там могат да бъдат всичките жанрове – от комедия до трагедия, през драма и хорър. 

Какъв е анализът Ви на българското кино за последните тридесет години?

– Това е парадоксът, че аз мога да изброя поне десет филма – от времето на Живков, които са много по-добри от това сега да изброя десет филма от последните тридесет години. Което е парадоксално – при цензурата тогава, при невъзможността свободно да се правят неща, но хората намираха начин.

 Най-вече бих го свел до драматургията  – липсата на добра драматургия, добър материал, на който да стъпи нещо, защото това е основата на всичко. Оттам може да е заснето прекрасно, но ако няма нищо отдолу… Много хора искат да пишат, да режисират, да продуцират, а нямат достатъчно  добър литературен материал, на който да  се стъпи. Според мен.

Вие кога ще се „втурнете” в игралното кино? 

– Това е следващата ми стъпка. Започнах с това, че се уморих от анимация, че ми отнема две-три години за едни десет минути. Първо, късометражното кино няма разпространение, вижда се само на фестивали, на голям екран трудно можеш да го видиш. Резултатът и задоволството на края са минимални, а е огромен труд и време. И си казвам, че за това време аз ще направя един и половина игрални филма. Сега правя това – пиша един сценарий, имам в главата си още един. Като казвам пиша, позволявам си да пиша, защото и книги съм издавал и смятам, че горе-долу бих могъл да се справя с тази част. Но това е процес – още нямам нищо, дори не е влязло в предпродукция. Това ми е следващата мечта, не знам колко години ми остават, колко филма има в мен. Мисля да ги прекарам в някаква такава посока.

В рамките на „Аполония” участвате в един формат, който се казва “Цената на успеха”. Каква е, според Вас, цената на успеха? Как изглежда успехът?

– Ако знаех, щях да Ви кажа, но не знам. Това е толкова разтегливо понятие. Повечето хора го възприемат материално. Или, както е в моя случай, си казват: „О, той е в Холивуд, той е успял”. Успехът е мимолетно нещо обикновено, което, в моята практика, следват поне три-четири успеха след това. Тоест – тези са по-честите явления и аз наистина не знам как да ги балансирам и как да определя точно с една дума. Неуспехът е по-интересен от успеха. Той много повече ни учи. Успехът често те главозамайва и те кара да не мислиш много правилно. Помпа егото ти, масажира го, което може да доведе до поведение, което отстрани да изглежда не добре. Срещал съм се  с такива хора. Аз съм се опитвал винаги да го потискам това нещо, за да не стане беля. А неуспехът винаги е бил нещо много интересно. Там научаваш какво не трябва да правиш, как не трябва да го правиш, къде си сгрешил. И ми е по-интересен. И не знам какво да говоря за успеха, като не ми е интересен.

Последни новини

Започва отбелязването на 80 години от рождението на Стефан Данаилов

Специалната програма за отбелязването на 80 години от рождението на Стефан Данаилов започва днес.

Актьори от Народния театър с отворено писмо до президента в защита на директора

Актьори от Народния театър „Иван Вазов” изпратиха отворено писмо до президента Румен Радев, културния министър Велислав Минеков...

Явор Гърдев за казуса с Народния театър: Има път към изход

"Има път към изход. Определени въпроси не могат да се разрешат с административни мерки. Директорът на Народния...

Връчването на наградите „Оскар“ във всичките 23 категории ще бъде предавано на живо

На церемонията за наградите "Оскар" догодина зрителите ще могат да проследят на живо връчването на статуетките във...
- Реклама -
- Реклама -